Най-големият стратегически капитал на една нация е образованият и подготвен човек

Рафет УЛУТЮРК

Упадъкът на една държава невинаги започва с грохота на оръдията. Границите може да останат непроменени, знамето да продължава да се вее, държавните институции да функционират, а университетите всяка година да дипломират хиляди млади хора. Дори статистиката може да показва, че образователното равнище се повишава. Но зад всичко това може тихо да нараства една много по-сериозна опасност: обезценяването на човешкия потенциал, компетентността, мисълта и вярата в бъдещето. Т

ези две думи: „Елиминиране на интелигенцията“ и още по-провокативното: „Печатането на дипломи унищожава нацията.“ Вместо да спорим около тези думи като лозунг, трябва да погледнем към големия въпрос зад тях: Произвеждаме дипломи или изграждаме личности? Защото това не е въпрос само за България. Това е стратегически въпрос, който ще определя бъдещето на България и целите Балкани през следващите десетилетия. ДИПЛОМАТА Е РЕЗУЛТАТ ОТ ОБРАЗОВАНИЕТО, А НЕ САМОТО ОБРАЗОВАНИЕ Дипломата, разбира се, има стойност. Тя е свидетелство за години труд, за жертвите на семейството, за положените усилия и за академичния път на младия човек. Проблемът не е в дипломата. Проблемът започва, когато зад дипломата няма достатъчно знания, умения и компетентност. Една държава може да увеличи броя на университетите си от сто на двеста. Може да разшири приема. Може всяка година да дипломира стотици хиляди студенти. Но истинските въпроси са: Какво знае този млад човек? Какво може да прави? Какво може да създаде? Може ли да решава проблеми? Може ли да развива идеи? Може ли да се конкурира със своите колеги по света? Умее ли да задава въпроси? Има ли смелост да възрази, когато вижда грешка? Истинският успех на университета не трябва да се измерва с броя на хвърлените във въздуха шапки на церемонията по дипломирането, а с качеството на хората, които той подготвя.

НАЙ-ОПАСНАТА ИНФЛАЦИЯ: ОБЕЗЦЕНЯВАНЕТО НА МЕРИТОКРАЦИЯТА

Когато в икономиката количеството пари се увеличава без съответното покритие, тяхната стойност намалява. Подобен риск съществува и в образованието. Ако се увеличават звания и дипломи, които не са подкрепени с реална компетентност, разликата между истинската експертиза и формалната квалификация започва да се размива. Но има нещо още по-опасно: обезценяването на принципа, че знанията, трудът и способностите трябва да имат значение. Ако един млад човек след години учене стигне до убеждението, че неговите знания, труд и способности няма да му отворят път, проблемът вече не е само безработицата. Започва да се разрушава доверието му в обществото и институциите. Защото едно от най-опасните послания, които можем да отправим към младите, е: „Няма значение колко си способен.“ Тази мисъл може тихо да разруши динамиката на цяло общество.

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НЕ СЕ УНИЩОЖАВА САМО ЧРЕЗ ЗАБРАНА ДА ГОВОРИ

 Когато чуем израза „елиминиране на интелигенцията“, обикновено си представяме репресиите на миналия век. Но през XXI век интелектуалният потенциал може да бъде загубен по много по-тих начин. Не е необходимо да забранявате на учения да говори. Достатъчно е да обезцените думите му. Не е необходимо да затворите училището на учителя. Достатъчно е да обезцените учителската професия. Не е необходимо да горите книги. Достатъчно е да убедите обществото, че четенето няма значение. Не е необходимо да прогонвате младите през границата. Достатъчно е да им внушите: „Тук няма бъдеще за теб.“ Това е невидимата загуба на човешки капитал в нашето време. Една нация невинаги губи първо хората си. Понякога първо губи тяхната вяра.

 ИЗТИЧАНЕТО НА МОЗЪЦИ НЕ ЗАПОЧВА НА ЛЕТИЩЕТО

Представете си една майка. Години наред отглежда и образова детето си. Представете си един баща. Работи, прави жертви и мечтае да види деня, в който детето му ще завърши университет. Накрая дипломата идва. Поставят я с гордост на стената. А няколко месеца по-късно същият млад човек стяга куфара си. От Кърджали към Германия... От Шумен към Нидерландия... От Разград към Белгия... От Пловдив към Великобритания... От София към други центрове на света... Наричаме това „изтичане на мозъци“. Но в действителност то не започва на летището. Започва в деня, в който младият човек каже: „Не виждам бъдещето си тук.“ Качването на самолета е само последната стъпка.

ОЩЕ ПО-ГОЛЯМАТА ОПАСНОСТ: ПОКОЛЕНИЕТО, КОЕТО НЕ ЗАМИНАВА, НО СЕ ОТКАЗВА Съществува една още по-тиха опасност от изтичането на мозъци. Разочарованието и отказът от мечти. Младият човек остава в страната. Но се отказва от мечтите си. Завършва университет, но работи нещо съвсем различно от специалността си. Спира да създава идеи. Не задава въпроси. Не поема рискове. Започва да казва: „Каквото и да направя, нищо няма да се промени.“ За една държава това е една от най-тежките загуби. Човекът физически е останал в страната, но голяма част от неговия творчески потенциал вече не работи за нейното развитие. Затова в стратегическото планиране не трябва да питаме само: „Колко души напуснаха страната?“ Трябва да зададем и друг въпрос: „Колко от нашите хора изгубиха надежда?“ Тази статистика трудно се измерва. Но обществената ѝ цена може да бъде огромна.

ВЪПРОСЪТ НА БЪЛГАРИЯ ВСЪЩНОСТ Е ВЪПРОС ЗА ЧОВЕКА

 За България тази тема има особено значение. Населението, миграцията, регионалното развитие, качеството на образованието и квалифицираната работна сила не са отделни проблеми. Те са части от един и същ стратегически въпрос: Ще успее ли България да постави собствения си човешки потенциал в центъра на своето бъдеще? Най-ценният резерв на една държава не са само природните богатства под земята. Истинският резерв са: учителят, лекарят, инженерът, ученият, земеделецът, техникът, предприемачът, творецът, младите хора. Капиталът може да бъде възстановен. Фабриката може да бъде построена отново. Пътят може да бъде ремонтиран. Но изгубено поколение не може да бъде възстановено за няколко години.

ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНИ И ПОГЛЕДЪТ КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ ТУРЦИ

Тук трябва отново да подчертаем един важен принцип: Бъдещето на българските турци и бъдещето на България не могат да бъдат разглеждани отделно. Успешният лекар от турски произход, израснал в Кърджали, не е лекар само на турската общност. Той е лекар на България. Турският инженер от Шумен е инженер на България. Учителят от Разград е учител на България. Предприемачът от Силистра допринася за икономиката на България. Доброто образование на едно турско дете не отнема нищо от държавата. Напротив — то увеличава човешкия капитал на България. Затова равните възможности, качественото образование и израстването според знанията и способностите не трябва да се разглеждат като привилегия за дадено малцинство. Те трябва да се разглеждат като инвестиция на държавата в собственото ѝ бъдеще.

 ПРИНАДЛЕЖНОСТТА Е НЕЩО ПО-ДЪЛБОКО ОТ ПАСПОРТА

 Можете да дадете паспорт на един млад човек. Но не можете да му издадете удостоверение за принадлежност. Истинската принадлежност се ражда, когато човек може искрено да каже: „И аз имам място в бъдещето на тази държава.“ Това трябва да може да каже българският младеж. Това трябва да може да каже турският младеж. Това трябва да може да каже помакът. Това трябва да може да каже ромът. Защото държавата не е само земята, върху която живеят хората. Държавата е и доверието, че тези хора могат да изградят общо бъдеще.

 ВОЙНАТА НА XXI ВЕК ЩЕ БЪДЕ И БИТКА ЗА ТАЛАНТИ

 Светът се променя. Изкуственият интелект, квантовите технологии, биотехнологиите, киберсигурността, отбранителната индустрия, енергийните технологии, роботиката и космическите изследвания променят баланса на силите. Зад всички тях стои един стратегически ресурс: образованият човешки ум. Едно от големите съревнования между държавите ще бъде: Кой подготвя по-добре своите хора? Кой успява да задържи талантите си? Кой може да върне учените и специалистите, които са заминали? Кой привлича талантливи млади хора? Кой свързва университетите с индустрията? Кой превръща научното откритие в технология, производство и икономическа стойност? Затова образованието вече не е само въпрос на образователната система. То е въпрос на икономика, технологии, демография, сигурност и стратегическо развитие. СТРАТЕГИЧЕСКАТА ПРОМЯНА: ОТ ИКОНОМИКА НА ДИПЛОМИТЕ КЪМ ИКОНОМИКА НА ТАЛАНТА

 България и Балканите се нуждаят от ново разбиране за образованието. Въпросът вече не трябва да бъде: „Колко висшисти дипломирахме?“ Трябва да питаме: „Колко подготвени и способни хора изградихме?“ Университетите не трябва да бъдат оценявани единствено според броя на студентите, а според научните им постижения, качеството на завършилите, технологичния им потенциал и приноса им към обществото. Професионалното образование трябва отново да получи заслужения престиж. Защото един висококвалифициран техник може да създава много повече обществена стойност от човек, който притежава университетска диплома, но няма реални професионални умения. Учителската професия трябва отново да бъде разглеждана като стратегическа. Защото в началото на пътя на бъдещия професор, инженер, лекар или държавник стои учителят. А в центъра на цялата система трябва да има един основен принцип: знания, способности, труд и справедлива оценка на заслугите.

ВМЕСТО ДА ОБВИНЯВАМЕ ЗАМИНАВАЩИТЕ, НЕКА ИЗГРАДИМ ДЪРЖАВА, В КОЯТО ЩЕ ИСКАТ ДА СЕ ВЪРНАТ

 Лесно е да критикуваме младите, които заминават. Но истинското държавническо мислене задава друг въпрос: „Защо заминават?“ Заради по-доброто заплащане? Заради научните възможности? Заради кариерата? Заради усещането за справедливост? Заради бъдещето на децата си? Без правилен анализ на тези причини не може да има ефективна политика срещу изтичането на мозъци. Целта не е да затворим границите. Целта е младите хора да могат да видят света, да учат, да натрупват опит и след това, ако пожелаят, да имат причина да се върнат. Силна е онази държава, която не само не принуждава своите граждани да заминават, но и кара заминалите един ден да поискат да се върнат

. ИСТИНСКОТО БОГАТСТВО НА БАЛКАНИТЕ НЕ Е ПОД ЗЕМЯТА

 Години наред търсим нефт. Търсим природен газ. Търсим злато. Търсим полезни изкопаеми. Всички те са важни. Но може би най-голямото богатство на Балканите винаги е било пред очите ни: нашите деца. Детето в класната стая в Кърджали... Младият човек в университета в Истанбул... Ученикът в Шумен... Изследователят в София... Детето от малко родопско село, което мечтае за голямо бъдеще... Всеки от тях е все още неразкрито национално богатство. Истинската държавна стратегия трябва да открие този потенциал, да го образова и да му отвори път.

ПОСЛЕДНАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ НА ЕДНА НАЦИЯ Е УЧИЛИЩЕТО

Ако изгубите земя, можете един ден да я възстановите. Ако икономиката ви се срине, можете отново да я изправите. Ако фабриките бъдат разрушени, могат да бъдат построени отново. Технологиите могат да бъдат обновени. Но ако изгубите няколко поколения в образованието, цената може да се плаща десетилетия. Защото днешният ученик е утрешният учител. А утрешният учител ще формира следващото поколение. Затова резултатите от образователната политика не могат да се измерват само в рамките на четири или пет години. Резултатите от образованието се измерват в поколения. ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ДИПЛОМАТА СЕ ОКАЧВА НА СТЕНАТА, А НАДЕЖДАТА — В БЪДЕЩЕТО