Роса Соколова:Християнското семейство е уют и заедност!
Роса Соколова: Осъзналият, че е храм на Бога, е разливащо се пространство, единство с другите единства. С дишането на времето
Той се врича в своята истинска идентичност - Божествената Любов.
И един ден напълно се слива, става с нея единно дихание
Преди години, за 21 ноември - Деня на християнското семейството, Въведение Богородично, нашата родопска поетеса Роса Соколова представи поетичната си книга “Невидимо-неведомо”. Тогава разговарях с нея как така въвежда в храма на семейството си все нови октави на любов, на отдаденост и служение. Как замесва неговия хляб насъщен с жив огън, с постоянство, интензивност и сила. Така както я е учила нейната майка да храни и добро, и зло, с хляба на обичането…
- Роси, какво ни говори това, че т. н. основна “клетка”/семейството/ на обществото все повече се разгражда? Дали пък няма да премине в нещо друго?
- Не вярвам нещо толкова исконно и истинско да се окаже преходно. Пък и семейството не е клетка, а уют и заедност. То не е място и къща, а дом и традиция, Любов. В него няма дребнави, егоцентрични приоритети, битовизми... То не е единствено и само биологично родство. А преди всичко, и най-вече, - духовно съжителстване и взаимовръзка. Живина, която наклаждаме като огън, за да се разтлее и в други, и още, и пак ... и така, по пътя към най-голямото семейство…
Защото в нас съществува голяма сила, която ни води напред към вечността.
- Но много рядко го осъзнаваме, докато сме тук, на земята, затова все търсим себе си и не се намираме, вероятно защото все гледаме в посоката на раздробяването, разделянето, ограничаването…
- Това е защото не на всеки му е комфортно в “стадото”. Защото идентичността и уникалността са красиви качества, придаващи другост, открояващи личностното. Това, което задвижва нещата. Пък и другостта не е изолация и дистанциране. Всички ние, независимо какви сме по цвят, йерархия и вид, искаме само едно - да обичаме и да бъдем приемани, ценени и уважавани такива, каквито сме. Не е трудно. Затова мама ме е учила с хляба
наш насъщен да храня всички и така наречените “душмани”, от хляба да се “посрамят”... Вярвам, че е била права...
- Всички ние сме и “капката” и “океана”, имаме космическа идентичност, но поради неразбиране не можем да се слеем с нея. Кога и къде се срещат бита и битието, малкото и голямото, “нищото” и “нещото”?
- Сега и тук. Винаги и навсякъде, където сме ние, хората. Страшното е, че изпитваме любов към своята клетка-затвор. Виждаме една малка част от
бъдещето и го потъпкваме с краката си. А ни трябва истински и всеобхватен поглед. За да променим нещата, не е необходимо да се борим с действителността, а да създадем нов модел, който ще накара стария
да изглежда отживял. Причините не са другаде. Те са в собственото ни съзнание. Първата стъпка е да се откажем от силната си привързаност към конвенционалната действителност, от създадения от нас свят за обожание на ограниченията. Време е да сменим “канала”.
- Един мъдрец беше казал, че трагедията на човека произлиза от това, че безкрайният му дух е затворен в крайната му материя. Явно на духа му трябва този напор, този “затвор”, за да се усилва и да не залинява…
- Вместо да търсим силни фрази за промяната на света, нека започнем от промяната в себе си. Смятам, че най-голямото откритие и развитие през следващите години ще бъде в сферата на духовното. Предстои изследване и откриване на духовните сили. Лабораториите ще бъдат преустроени. Ще дойдат смелите и любопитните, вероятно и малко луди... Те ще донесат постоянство, интензивност и сила.
- Засега обаче материята взима връх и ражда предимно земни страсти, земна ненасита, навярно затова се подлага на разрушение…
- Но пък мислите ни са много по-съществени от гените. А околната среда, която се влияе от мислите ни, контролира гените. Затова напредъкът е възможен и без да се унищожава материята, като се откриват нови хоризонти и нови пътища за мислите ни. Това, което днес смятаме за парадокс, ще бъде
утре голямата истина за децата на децата ни.
- Щом Бог е създал всичко съвършено, като част от Себе си, не значи ли, че ни липсва правилната визия - как да го гледаме, с какви очи, с какво сърце, с каква сетивност...
- Щом Бог е Любов, значи всичко е любов и ако гледаме на нея като на такава, не само ще я получаваме, но и ще я умножаваме. Но насочена неправилно, заради илюзорна идентичност, изпадаме в кризисност, безцветност, безвкусие…
- Ние сме и храм на живеещия в нас Божи Дух. Но готови ли сме да го осъзнаем?
- Едно е да си мислим, че сме готови и съвсем друго да го можем. Готовите дори няма да говорят за това, те просто го правят. Осъзналият, че е храм на Бога, е пространство, което се разлива в тялото му, потъва в него, отдава му се. Усвоява го и го превръща в част от себе си. Става единство с другите единства. С дишането на времето. С безкрайното сливане и взаимодействие… Като единодихание…
- Свещените писания на много народи обещават раждането на едно голямо, космическо семейство, изграждането на един общ за всички храм. Но, вероятно, след като вече сме встъпили в своя малък храм на сърцето…
- Моята най-голяма и истинска светиня, създадена и отгледана с любов, е семейството ми, приятелите, близките. В нея, за нея, аз дарявам всичко, което мога. Като една нестихваща необходимост от себеизразяване. Традицията и
историята на рода за мен също са исконно чувство и знание, което с достойнство и гордост предавам нататък…
- Ако всички отговори са в “невидимото-неведомо”, Роси, какво ти прошепва то, след като му посвети цяла книга с поезия?
- Прошепва ми, че ни предстои да извършим скок към Божественото,
към Космоса, извън нас и вътре в нас - към себе си, към света, към свободата. Както е ставало и друг път, но сега ще е най-трудно. Защото днешният живот е не просто спектакъл, който сме дошли да изгледаме, а да изиграем заедно с другите… И да преминем през неговата теснина - стръмнина. И някой хубав ден да се спрем и да случим своето откровение, да изговорим, да намерим себе си по един необясним, невидим и неведом начин…
Разговорът води: Лияна Фероли









Коментари в сайта (0)
Все още няма коментари. Бъди първият!