Светско име Камен Манолов Геренов. Роден през1956 г. във вече несъществущата махала Гъреновци до Кръстова гора. Изключен от Художествената академия за национализъм. Завършил Богословския университет при Духовната академия. Служил в Бесарабия, Румъния, Македония, Турция, Западните покрайнини. Арестуван и експулсиран от Сърбия. Духовен наставник и учител на българския свещеник в Одрин отец Чакарък. От 15 години енорийски свещеник в Кърджали. Професор доктор на историческите науки, преподавател по нова българска история в Пловдивския университет. Автор на 11 книги и 25 доклада на международни научни конференции.
- Да си свещеник в Кърджали често се приема като да те пратят на заточение. Вие как се озовахте тук?
- Аз бях първият български свещеник, който стъпи в Западните покрайнини след демократичните промени у нас. След като там сръбските власти ме арестуваха и експулсираха в България, патриарх Максим трябваше да предотврати дипломатическия скандал и ме наказаха. Тогава ме извика дядо Арсений, бившият Пловдивски митрополит, и ми каза, че трябва да ида в Кърджали. Аз се молих, даже се разплаках, но той ми каза: „Добре, изигра си целия репертоар. Разчитам на твоята вяра, но или утре ми носиш расото си сгънато, или ми се обаждаш от Кърджали.“ Аз имах билет за Германия, там трябваше да следвам в Регенсбург. Мислих, мислих, хванах последния влак за Кърджали и на другия ден сутринта бях в града. В осем часа телефонът в църквата звънна. Вдигнах го и казах: „Благословете, владико!“ Дядо Арсений подскочи: „А, там ли си вече? Бог да ти е на помощ, моето момче.“
- И помогна ли ?
- Кой?
- Господ.
- Благодарен съм, че сме живи. Но Бог какво да помогне? Христос казва, че всички ние сме частица от Бога. Ако не се хванам в ръцете, къде да го търсим този Бог? Той не е детска учителка да ни води за ръчичка цял живот.
- Друго исках да питам - кой помогна да оцелеете в Кърджали? Районът е шарен, християните бягат и стават все по-малко. Какво е да си свещеник тук?
- На мен вече ми е неудобно да казвам, че сме в смесен район. Аз излизам на улицата и виждам хора като мен. Идете в София и ще видите, че тя вече е смесеният град. Кафяви, черни, по-черни. Този бежанец, онзи емигрант. Проблемите на България ще избухнат някъде другаде с по-голяма сила, а не в Кърджали. Защото ние тук прекипяхме. Прозряхме, че ако един с друг не си опрем гърбовете, няма как да оцелеем.
- Вие сте единственият свещеник, преподавател по нова българска история. Как изглеждат днешните събития през очите на един божи служител?
- Нещата у нас се оставиха прекалено много да вървят по инерция. И колкото по-късно спрем, толкова по-дълго ще ни се налага да възстановяваме държавата. В момента все още рушим, за съжаление. Ако влезеш в трамвая и поздравиш хора с „Добър ден“, те те гледат като луд. Ако сега някой се захване нещо да направи, те ще реагират „Този пък откъде се взе?“. Самоизяждаме се.
- Това българска черта ли е?
- Мисля, че всичко това е в духа на епохата. Аз имам чувството, че като сме тук, на Балканите, сме се смесили с другите народи и този ген, който трябва да го носим от прабългарите, е прекалено изтънял. Ние отдавна не сме конен народ. Отдавна не искаме и да пътуваме и да завоюваме нещо. Ние вече толкова сме уседнали, че не можем да погледнем по-надалеч от себе си. Няма ясна идея, няма ясна програма, няма национални цели. Обществото ни е в една скрита депресия. Затова сега е истинско геройство, ако някой се опита да направи нещо в полза на народа. Но още по-голямото геройство е да не му се пречи. От прабългарите ни е останало само едно - „От мен започва държавата“.
- Често срещано мислене сред новите ни политици.
- Да, само че те трябва да знаят, че отдавна не са Крум, че отдавна не са Аспарух, че отдавна сме прецапали Дунава и вече сме тук.
- Не ни ли липсва смирение?
- Какво смирение? Християнството сега се ползва повече като оправдание. „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния.“ И какво като му дам едната риза? Какво ще се промени? По-добре го научи да работи. А ние не сме научени да работим. Все чакаме някой да ни даде, някой да ни оправи. Вече не се сещаме, че животът е даден за страдание, а не е сладкарница. Защото в християнството е казано, че животът е даден на човека за изпитание, с пот да си изкарва прехраната. А не да чака пари от тотото, да чака някой да му донесе и да го нахрани. Никога българският народ не е бил разделен както е сега. И като се появи един файтон политици, им се дава възможност да минат по жълтите павета и да вдигнат шум с колелетата. А пък народът да си мисли, че е гръмотевична буря.
- Доста често сте заедно с мюфтията на Кърджали. Присъствате заедно на всяко официално събитие, пиете си кафето на Трети март. Как гледат на това другите свещеници?
- Това, което изглежда хубаво и лъскаво, не става толкова лесно. Имало е случаи да казвам на мюфтията: „Не ми се прави на турчин, ами идвай да сме заедно.“ Защото съм си давал ясната сметка, че ние сме лицето на двете общности в Кърджали - на християните и на мюсюлманите. Политиците, партиите се сменят, но религиозното чувство е много по-силен, по-интимен момент за хората в тези райони. Ако ние, духовните водачи, не покажем, че няма място за каране, хората много по-лесно ще влязат в конфликт. Уверен съм, че и на мюфтията не му е лесно. Защото сред духовниците това остава някак си неразбрано.
- Защо в България има религиозен мир?
- Хората тук знаят къде е границата на добрия комшулук и не я прекрачват. Ако някой върне лентата назад, ще види, че хората от Кърджали имат огромна заслуга за този мир. За първи път мюфтия и християнски свещеник бяха заедно тук, в Кърджали. След това партриархът и главният мюфтия се срещнаха. За първи път в Кърджали наложихме на трибуната на официалните празници поп и мюфтия да присъстват заедно като официални гости. Помня, че на първия Трети март в Кърджали, когато Хасан Азис стана кмет, аз не бях допуснат на трибуната. Тогава го извиках настрани и му казах: „Аз, господин кмете, не съм народонаселение. Аз съм духовен водач.“ И скъсах пред него поканата ми за тържеството. После в църквата направих една по-остра проповед. Кметът обаче ми се обади по телефона и ми каза: „Независимо какво си говорил, независимо какво си направил, аз ти се извинявам.“ И оттогава с мюфтията сме заедно на трибуната.
- Хората разчитат ли този знак?
- В Пловдив аз преподавам и на турци. Когато ги уча на историята на Българската православна църква, им казвам: „Може да ви се струва странно и да се питате за какво ви е това, но е наложително в днешно време. Защото непознатото винаги изглежда страшно. Трябва да познаваме другите религии първо, за да ги разбираме, и ако видим нещо опасно в тях, да се предпазваме, но най-вече, като видим, че не са страшни, ще можем взаимно да се зачитаме.“ Проблемът на европейците е, че те досега не са живели с мохамедани и се опитват да ги изолират в гета. Докато тук, в България, ние не се капсулираме. Когато в Пловдив заведох моите студенти в църква, дойдоха всички от мюсюлманите. Когато обаче ги заведох в джамия, половината от тях, алевитите, не дойдоха. Значи в България не трябва да гледаме само за някакъв конфликт или разделение между християни и мюсюлмани, но и за проблемите вътре в тези големи общности. Тези рани, тези конфликти не трябва да се човъркат, а да се лекуват. В нашата история имаме много незаздравели рани. Повярвайте, ако турците не знаеха какво представляваме ние, българите, Косово щеше да изглежда като детска градина пред това, което щеше да се случи у нас. Това уважение към нас, към добрия комшулук ни помогна. Въпреки че имаше възродителен процес, въпреки че изкараха танкове и бетеери срещу българските турци, те знаеха, че това е работа на държавата, а не на българския народ.
- Темата българи мохамедани приемат християнството беше много нашумяла. Сега това затихна. Защо?
- Имаше подобен процес, имаше хора, които се върнаха към религията на дедите си. Но този процес се превърна в приспивна песен за българската нация. Пуснеш телевизора - „Хиляди се кръстиха в православната вяра“. А в същото време джамиите взеха да се подреждат една по една, започнаха да се появяват разни ислямски секти, започнахме да говорим за ислямски тероризъм. Докато нас ни облъчваха, че в Родопите масово се кръщават. А това не беше вярно.
- Кое е вярното?
- Историята не е фолклор. Там има факти и документи. За всеки кръстен трябва да има документ, кръщелно свидетелство. За хиляди приели християнството трябва да има хиляди такива документи. Къде са?
При мен също са идвали хора от българомохамеданите. И ми се е случвало някой да се откаже по средата на кръщението. Този процес е много мъчителен, много бавен и да се представя като първомайска манифестация е много погрешно. Този процес донесе и много беди. Защото в обществото ни се наложи разбирането, че щом си българин, трябва да си кръстен. Но трябваше да кажем, че не ни интересува на кой Бог се молиш, важното е, че си българин. Не го направихме и сред българите мохамедани започнаха да текат много силни процеси на турцизация. Защото ние не им оставихме право на избор, не им дадохме алтернатива. И покрай тази припивна песен как в Родопите мюсюлманите стават християни забравихме да погледнем към истинските проблеми на нашата църква в този край. Сега ние имаме нужда не толкова от покръстителска мисия, а от рехристиянизация на българите.
