Капка Касабова |
О, нямате си представа колко хитро-злобен и жлъчен мога да бъда! Всъщност – аз съм. Та мили хора – аз съм човек израсъл в зрелия социализъм! Когато на върха на държавата стоеше маймуна и по магазините нямаше червен пипер, както и почти нищо друго. Когато милиционерите можеха да те подстрижат нула номер, тоест – явяваха се освен биячи също така и фризьори. И когато, ако кажеш пред маймуната в зоопарка: "Я, как прилича на нашия държавен глава" – съвсем възможно е да отидеш на доживотна екскурзия до някой остров на Дунава. Където в близкото минало хранели прасетата с хора.
В концлагерите Белене и други – да уточня за децата и глупаците – хранеха прасетата от близките стопанства с телата на убитите лагеристи. Та такива времена съм преживял аз. И няма как да не съм изтъкан целия от нишките на злия, черен, презрителен, спасителен, всепобеждаващ хумор.
Цялото ми поколение е от такива като мен. О, не цялото. Има и такива, които се самоубиха, които полудяха и които станаха някакъв вид фанатици. Другите се научихме да се подиграваме с всичко. Да плюем и да се подсмихваме с презрение. Както се казваше в стария виц от ония времена, (които всъщност някак си продължават и сега):
"Пак заваля! – казва единият. Абе, е.и им майките, остави ги да правят каквото искат! – отговаря другият."
Да, такива вицове имаше едно време и така хубаво описваха поколението ми. Хора, които знаят, че някой се е подиграл с тях и затова и те се подиграват със себе си и със Всичко.
Аз стигнах чак до там, че петнайсетина години от младостта си прекарах като професионален подигравчия. Тоест – телевизионен сценарист на смешни предавания. Подигравах се на воля с целокупния ни живот. А всъщност – и сега намирам това за единствената мъдра и спасителна позиция…
Хм…а може би не?
Но знаете ли колко трудно е да тръгнем – ние, от моето поколение; поколението на тия, които сега сме на 40 и нещо (ах това „и нещо“!)– та така де – да тръгнем срещу цялата си, вече изградена, същност?! И да станем по-други хора?! Не злобни, черно-подигравателни и скептични към всичко…не презрителни към себе си и един към друг…не злобно завистливи и омаловажители на всяко нещо в Света (особено на себе си)…
А да станем отново чувствителни, трогващи се и трогателни, възторжени, наивни (колкото е необходимо за да можем да се възхищаваме), оптимистични, Бело-гледи хора. Създавам думата белогледи, за да я противопоставя на думата черногледи. Защото, както виждате, в нашия оптимистичен хаха език има само думата „черноглед“. Та така – знаете ли колко е трудно?
Но не е невъзможно!
Защото – ето на: Преди колко там време бях на събитие в НДК. И моят час, моето участие, организаторите го бяха съчетали с участието на една млада писателка. Капка Касабова. Прочетох веднага за нея в световния, искрометен, невъобразим гугъл. Младо момиче. С няколко години по млада от мен. Тук би било съвсем невъзпитано да се изсмея на своята „млада възраст“, така че няма да го направя. Но така де – момиче от моето поколение. Или почти от моето. Само че не българска писателка, а новозеландска. И в същото време – пак българска. Че кой може да се измъкне от българското си минало? Тя от години пишеше на английски и живееше в Нова Зеландия. А вече даже и не там, а в Хайлендс, в Шотландия.
Българка, която е писателка в голямата англоезична традиция. Веднага изпитах лека завист за това. Да пишеш на английски! Та това значи да четат книгите ти даже на Южния полюс! Макар че на Южния се четат и книги на български - но, както и да е. Това момиче…
Още като го видях ми хареса ужасно много. Беше изчистена. Сега ще ви кажа: Тя не носеше у себе си именно тая озъбена, мнителна, черногледа подозрителност и презрителност към света! За която изхабих сто думи по нагоре в текста. Българската злобна подигравателност с
Всичко, така характерна за моето поколение я нямаше! Капка беше чиста като капка! Там на щанда тя беше леко смутителна, мила, красива (защото е и красива жена, не само душевно), умерена, спокойна, ведра и усмихната. Хм. Усмивката не върви ли именно към тия характеристики на поколението, които описах по-горе? Не! Нейната усмивка беше точно обратното на нашите усмивки! На кривите ни, прикриващи развалени зъби, прикриващи развалени души и животи усмивки. Нейната усмивка откриваше красиви и бели зъби (Помнете, всичко зависи от всичко, хубавият ни живот зависи и от хубавите ни зъби!), разкриваше вътрешно спокойствие и ведри мисли. Всъщност – съвсем възможно е тя да е пълна със съмнения, с мрачни мисли и лични тегоби. Но това не разваля Човека В Нея! Нали така? А Човек – това звучи гордо! Нали така? У човека всичко трябва да бъде прекрасно! Нали така беше?
Гледах я и си казвах: Само едното живеене в чужбина ли я прави така…светла? Феър лейди. Само това ли е причината?
След няколко дни, след като се беше прибрала вече в своята норд Скотланд, тя ми прати писмо. Десетина думи за моя нов роман. Бяха толкова чисти, лишени от куртоазни хвалебствия, умни и вдъхновяващи… че аз се разтреперих. Аз – презрителния, подозрителен човек от Ония Времена – се разтреперих от вълнение! И направо защраках на компютъра и и отговорих с нещо като любовно писмо. Толкова бях вдъхновен!
Аз – черногледия!
Наистина - страшно ме развълнува тая чиста добронамереност.
Която сме забравили…ние, от моето и от другите живеещи в България поколения…
И после си казах: Пътят ни към Генерално Оправяне трябва да бъде Капка по Капка! Чрез очистване.
И така: Весела Коледа!