Синдромът  на дефицит на вниманието и хиперактивност се определя като  неврологично-поведенческо разстройство на развитието, което започва в  детството. Проявява се с трудност при концентрация на вниманието,  хиперактивност и лошо управлявана импулсивност. СДВХ и лечението му  предизвиква много спорове още от 1970 година. В неговото съществуване се  съмняват редица лекари, родители и учители. Според едни Синдромът  изобщо не съществува, а други вярват, че има генетични и физиологични  причини за даденото състояние – неврологични проблеми, тежка бременност и  раждане, както и замърсена околна среда.

Диагнозата синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) се поставя все по-често на малки деца, а заедно с това се изписват и лекарства, най-често психотропни препарати. Според някои учени това е често е  напълно необосновано.

В Швеция алармират, че за четири години в страната се е увеличил със 100% броят на децата, които приемат психотропни лекарствени препарати, изписани при поставяне на диагнозата СДВХ. На всеки хиляда 14 тийнейджъри приемат редовно лекарства, свързани със заболяването.

На пръв поглед за подобна статистика съществуват обективни обстоятелства: педиатрите посочват, че през последните години действително се е увеличил броят на хиперактивните деца. Далеч не всички специалисти са на това мнение. Две последователни и независими едно от друго изследвания в Германия и Швейцария, карат учените да се замислят, че съществуването на подобно неврологично разстройство е по-скоро мит, отколкото истина.

Немските психиатри Силвия Шнайдер и Юрген Марграф, а също и доктор Катрин Брухмюлер се обърнали към хиляда детски психотерапевти с предложение да поставят диагноза по подробно описание на симптомите и да препоръчат лечение.

Сред симптомите организаторите на експеримента нарочно посочили като явен  признак хиперактивността в съответствие с критериите в „Ръководството по диагностика и статистика на психическите разстройства и Международната класификация на болестите, както и нарочно уклончиви и размити. Изводът: при нееднозначните случаи 16,7% от лекарите диагностицирали Синдром на хиперактивността. При това най-често под диагнозата попадали момчета. Оказва се, че при момчетата – дори ако симптомите им не се вписват в класическите – медиците (особено мъжете) два пъти по-често поставят диагноза хиперактивност, отколкото при момичетата.

В друг случай американският учен Демиен Феър и психиатърът Джоел Ниг изследвали тийнейджъри с поставена диагноза синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) и без такава. „Здравите” и „болните” деца били сравнение по редица параметри:  способността да разбират и запомнят информация, концентрация на вниманието, отделянето на информационен сигнал от шум и др. Било установено, че децата с неприятната диагноза като цяло не се отличавали, дори по някои параметри превъзхождали „здравите” си връстници.

Някои учени все повече се съмняват в реалното съществуване на синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност. Според това е просто плод на медицинската мода.

Според детския невролог Ричард Саул синдромът на дефицит на вниманието е „колекция” от различни симптоми. Но като отделен вид разстройство този синдром, според него, не съществува. Често, обаче, именно на него приписват някои от не толкова сериозните проблеми в развитието, а също и последици от нездравословен начин на живот.

Според официалните данни от синдрома страдат 7-10% от децата във Великобритания. На много от тях се изписват различни лекарства, които би трябвало да повишат концентрацията им в училище. Според д-р Саул, обаче всички тези деца имат грешна диагноза, а самият синдром трябва да бъде изключен от списъка с болестите.

Той смята, че диагнозата синдром  на дефицит на вниманието и хиперактивност улеснява много живота на лекарите и психолозите.  Благодарение на нея те няма нужда да се мъчат над проблемите на малките си пациенти.

В практиката си доктор Саул винаги е търсил други причини за симптомите на своите пациента. Така, напр. едно момиче, с вече поставена диагноза СДВХ, била по вълшебен начин излекувана за броени дни. Оказало се, че тя не може да стои спокойно на чина, тъй като просто има нужда от очила. А 36-годишен мъж пиел прекалено много кафе и не си доспивал. Много от пациентите приемали психостимулатори, които не им помагали. Всички им симптоми изчезнали след като, по съвет на лекаря, те преставали да пият препаратите и започнали да спортуват.

Най-често използваното лекарство при лечението на синдрома риталин може да предизвика сериозни странични ефекти, като загуба на тегло, увреждане на черния дроб и предизвиква суицидни мисли. В краткосрочен план лекарството може да потисне растежа по време на пубертета.