Написах този текст, за да подкрепя предложението на проф. Евелина Келбечева историята на комунизма да се изучава в училище. Мисля, че това е condicio sine qua non за свободното ни съществуване и самосъзнанието ни като общество днес. Написаното от мен е личен разказ, а не обективен исторически коментар, затова и съм единственият отговорен за правдивостта на направените в текста преценки и изказаните квалификации.

Годината е 1990, аз съм на девет. Динено време, средата на август. Баща ми ще води мен и майка ми на почивка в гр. Банкя. Всички отиват на море, а ние в Банкя, която, като я гледам върху картата, дреме край задницата на София и дори не е в планината! "Там ходят много чужденци, ще си допълниш колекцията от цигарени кутийки", опитва се да ме утеши баща ми. До самите първи дни на август сме се виждали почиващи на Златни пясъци. Но не би! За журналиста, работещ в "Димитровградска правда", е отредена почивната станция край Банкя. Желаната карта за море ще отиде при местния дописник на "Работническо дело". Тогава още не съм наясно с чиновете и привилегиите на комунизма и не мога да проумея как така човек, висок около един и петдесет и затова наричан от всички Инч Хай, при това не особено умен и работлив, е нещо повече за България от моя висок, умен и работлив баща. Не мога да проумея и защо баща ми не отиде да фрасне един в лицето на Инч Хай и не уреди нещата по мъжки. И, разбира се, баща ми изглежда безпомощен и гузен пред мен, че не може да ми обясни тези парадокси. Не ми остава нищо друго освен да мразя Инч Хай и да си мечтая за лъскавите цигарени кутийки.

Почивната станция е почти празна. Е, нищо, и без това цигарените кутийки са почнали да ми омръзват. Уговаряме се едни други, че сме дошли заради лековитата вода. Нея обаче ту я има, ту я няма, а като я има, тече ръждива. Навсякъде цари запуснатост и заедно с нея усещането, че някой току-що е минал и нещо си е дръпнал. Стаята ни е мърлява и захабена – върху пода в банята има засъхнали косми, кранчетата на умивалника липсват, вратите на гардероба висят от пантите, от вратите на свой ред висят дръжките, матраците са продънени и стенат, тапетите са се отлепили по ъглите и ни се плезят. Дворът е потънал във висока трева, храсти са препречили пътеките, мирише сладникаво на влага и леш, пробягват гущери. Циментовият басейн, разположен в средата на двора, е пълен с няколко пръста тиня и сивееща ланска шума, между която се крият малки жаби. С две думи, станцията умира. Вероятно затова служителите се отнасят към нас презрително, задето сме толкова обикновени, че сме попаднали и останали на това долно място, а и с укор, че бавим предрешената му смърт и разграбването на всичко, което може да се разграби. По-късно ще осъзная, че същото това отношение повече от половин век е официалната държавна политика спрямо българския народ.

Но най-ужасяваща от всичко е храната. За закуска филия сух хляб и топка маргарин, за обяд кашеста зеленчукова яхния, за вечеря паве от спечени макарони. Веднъж, за да оправдае желанието си да ни направи 16-та република на СССР, Тодор Живков казал, че народът разбира своя суверенитет като обилно ядене. Трябва да е бил прав – този селски мъдрец, защото като седнехме на масата в столовата на станцията, се усещахме най-вече подтиснати и несвободни. И все по-зависими от мизерната си порция. А тя прогресивно намаляваше, докато на третия ден просто изчезна. Без да ни обясняват защо, ни лишиха от обяда и вечерята. Около 4 часа следобед ни повикаха от статите и с особена тържественост ни връчиха тенекиена купичка с чай и нещо в найлонова торбичка. Като на помен, само дето не очакваха да се прекръстим! Нещото се оказва смачкан краешник бял хляб и двайсет сантиметрово парче салам. Никога няма да забравя този смачкан краешник и особено този сиво-розов салам – натъпкан с жили и едри парчета сланина. Все едно някой от по-новите партийци, отмъстителен циник и подигравчия, беше отрязал детеродните органи на одъртелия комунизъм и ни ги беше дал, за да ги изядем, та да не забравяме откъде сме се пръкнали!

След един поглед върху съдържанието на торбичката баща ми стана от масата и със стиснати устни ни поведе навън. Изглеждаше много по-кисел и по-гузен от обикновено, пушеше цигара след цигара и леко трепереше. Исках да ми обясни защо нямаме обяд, питах го какъв е този салам, а той мълчеше. Питах го къде ни води и защо така бърза, и пак мълчеше. Пресякохме двора на станцията, после пресякохме и градския парк. Излязохме в покрайнините на града и дълго вървяхме по някаква пътека в сумрака на акации и борове. Пътеката постепенно се изкачи по-нависоко, гората се разреди, после свърши и зад един опоскан капинак се мярна пасище и бяла сграда. Баща ми мина направо през капинака все едно беше свилена трева, аз се проврях след него, накрая заобиколи и майка ми. Сега тримата стояхме пред китна зелена падина, заобиколена от борове. В дъното на падината, на около двеста метра от нас, беше разположена голяма бяла сграда с няколко крила. Приличаше на модернистична катедрала и отворен хладилник. Това беше една от двайсетте резиденции на Тодор Живков. Тук, както се говореше, той беше живял до края на своето управление.

Баща ми постоя няколко минути неподвижен, после се изтъпани срещу бялата сграда като Боримечката, когато вика на клисурци, че ще гърми топчето, и започна да псува. Псуваше с цяло гърло, псуваше майките на комунистите, псуваше бащите им, псуваше лелите им, псуваше децата и внуците им, псуваше Инч Хай, псуваше Правдата и Делото, псуваше Живков, псуваше НРБ и СССР, псуваше ЦК и КПСС, псуваше Маркс и Енгелс ("Да ги таковам в чорлавите им бради", викаше), псуваше Ленин и Сталин, псуваше Хрушчов и Брежнев, псуваше Горбачов, псуваше перестройките и априлските им линии, псуваше снишаването, псуваше "Кинтекс" и "Кореком", псуваше "Държавна сигурност", псуваше Либия и либийските долари, псуваше отново и отново Живков и цялата му фамилия – като се почне от мама Маруца и се стигне до малкия пияница Владко, псуваше всичките там втори и трети блюдолизци във властта – разните Пеко Таковци, Боян Българановци, Пенчо Кубадиновци, Милко Балевци, Добри Джуровци, Стоян Тодоровци, Гриша Филиповци, Мирчо Спасовци, псуваше предходниците Димитров и Югов, псуваше Червенков ("онзи ушат олигофрен Червенков"), псуваше следходниците Лилов, Младенов и Луканов, псуваше обилно и напоително – тъй, както мъж си облекчава мехура след дълга, безкрайно дълга нощ на скотско пиянство и разврат.

Гледах този мой баща и едновременно го съжалявах и попивах всяка негова дума. И той беше участвал повече от тридесет години в играта на моркова и тоягата. И той се беше редил край партийната хранилка, и той я беше хвалил. И той беше помагал със словото си за изграждането на една лъжлива, двойна действителност. И него го бяха блъскали по-напористи слуги, и него го бяха пререждали десетки пъти по всякакви опашки. И той беше чувал от разни мижитурки вездесъщото "Ти знаеш ли кой съм аз, бе?" И неговото достойнство е било всекидневно огъвано и млатено. И него го е било страх от партийните велможи и цербери. Затова, струва ми се, разбирах, че да псува наред всички комунисти пред празна и неохранявана сграда, беше за него един безопасен бунт, една умерена неумереност. Разбирах, че така той отхвърляше, отричаше вината си за станалото в България – колкото и малка да беше тази вина. Разбирах, че като много редови българи така той автоматично се поставяше в числото на пострадалите от режима, нареждаше се в редовете на демократите.

Но разбирах и това, че да псува наред всички комунисти, беше за него единственият начин да огради за сина си едно кътче действителност, в което няма компромис с достойнството, няма лъжа и няма фалш. Кътче българска действителност, в което той, моят родител, е смел и носи истината. Разбирах, че да псува наред всички комунисти, беше за него единственият начин да ми предаде урок по памет и справедливост. Сякаш беше предугадил, че в следващите двайсет години няма да има нито един осъден за престъпленията на комунизма, че досиетата на ДС няма да бъдат напълно отворени, че много имена и свързаните с тях дела ще бъдат потулени или забравени. Затова той трябваше да ми каже категорично, че онова време не може да не се помни, не може да се гледа без морална оценка, не може просто да се сбута някъде. Да ми каже категорично, че е имало хора, които са отговорни онова време да е било такова и ние днес да сме такива. Да ми каже категорично, че той съзнателно не е живял за злото. Но че понякога, по принуда или защото е гледал другите, му е помагал.

Докато баща ми все още се дереше, към нас енергично се приближи някаква жена. Не знам откъде се беше взела, просто се появи на няколко метра от нас. Беше малко над средната възраст и изглеждаше като току-що пенсионирана учителка. Може би учителка в ТВУ или нещо подобно, защото носеше върху фигурата си някаква неуморима строгост. Косата ѝ, педантично къносана, беше вързана на кок, устните ѝ бяха начервени, бузите ѝ намазани с белило, тежките ѝ прасци стъпваха бойко. Освен ако не беше напълно глуха, нямаше как да не е чула червено-черната меса на моя баща. Вече бях убеден, че ще се спречка с него или най-малкото ще му направи забележка – такива жени винаги правят забележка за нещо. Тя обаче не обърна никакво внимание на баща ми, който, впрочем, продължаваше да псува, макар и вече с понамалял ентусиазъм, ами застана близо до мен и като се взря в лицето ми, погледа ме, усмихна се и с цялото презрение, на което навярно беше способна, рече:

- Господине, вие не сте българин!