Мечтата на всеки адмирал е корабите му да могат да кръстосват световните океани колкото се може по-дълго, без да се връщат за презареждане на гориво и продоволствия. Максималната автономност е заветната мечта на всеки морски главнокомандващ. Подобна е концепцията за подводницата на Капитан Немо с електрически двигател, задвижван от океанската вода. Сега флотът на САЩ се опитва да "копира" тази идея от преди век и половина и като че ли е намерил решение, което може да се окаже доста интересно.
От вода към гориво
Принципът не е нито революционен, нито нов, нито е по Жул Верн. Единственото общо с романа на френския фантаст е използването на солена вода. Тя е нужна, за да се извлече от нея водород и въглеродeн диоксид, за да се направи въглеводород, който да се ползва като синтетично гориво. Обработването на суровия петрол в гориво включва именно разделянето на тежките и големи въглеводородни частици от леките. Така се получават различните вторични продукти на петрола – бензин, дизел, масла и др. В морската вода се съдържат едновременно и водород, както и въглероден диоксид, което прави идеята атрактивна.
Учените от Изследователската лаборатория на военноморските сили на САЩ демонстрираха възможностите по този метод да извличат гориво от солена вода за нуждите на флота. Идеята е да се използва за керосин за самолетите и хеликоптерите на самолетоносачите. За да докажат, че готовият продукт е годен за употреба, те задвижиха бензинов радиоуправляем модел самолет.
Учените използват специално разработено електрохимично устройство, с което да отделят водорода от водата и така да получат необходимия им въглеводород, който да преработят в гориво. Според твърденията им те са успели да извлекат 97% от въглеродния диоксид в морската вода, както и 60% от получените газове след извличането им да ги преработи във въглеводород. По този начин те могат да произведат гориво, което ще струва между 3 и 6 долара за галон (1 галон се равнява на 3.7 литра). Според прогнозите масово производство може да започне до десет години.
Макар учените да планират крайният продукт от машината да бъде предназначен като гориво основно за самолети с известни преработки, то може да бъде годно за използване и от повечето бойни кораби на ВМС на САЩ. Разрушителите от клас "Арлей Бърк" например са задвижвани от газотурбинни двигатели, които работят на сходен принцип и консумират сходно гориво.
Представете си как с подобни машини за преработка на морската вода корабите и подводниците ще могат да "презареждат" резервоарите си в движение. Освен това поне на пръв поглед може да се намали окисляването на океаните, като това става с извличането на натрупания в тях въглероден диоксид.
Нож с две остриета
В подобна ситуация са учените от американските ВМС. Защото пред тяхното изобретение стоят редица пречки, за да може то да се приложи на практика в целия флот.
Първият проблем е в концентрацията на въглероден диоксид в океанската вода. Тя е около 100 милиграма на литър, това може да е повече от концентрацията му във въздуха. Но за да се направят 370 хил. литра гориво, ще са необходими 9 млн. При това ако се вземе предвид, ще се постигне 100% ефективност. Ако тя е по-ниска, съответно трябва още повече вода за преработка.
Предвид големите нужди на флота за гориво, това означава, че ще се извличат огромни количества океанска вода, ако се приложи технологията на практика. Освен това водата в океана съдържа големи количества планктон и други микроорганизми, които ще бъдат унищожени, което ще нанесе огромни щети върху живота в моретата.
Освен това може да се окаже, че крайната цена за галон може да се окаже по-висока от сегашните пазарни на традиционното гориво. Защото 3 долара за галон струва в момента авиационният керосин, а 6 долара означава двойно по-скъпо гориво. Тоест американският ВМС може да се уреди с революционна технология, която да произвежда двойно по-скъпо гориво. Въпреки че чрез нея флотът може да осигури голяма автономност на своите кораби. Дали обаче ще се намали съдържанието на въглероден диоксид в океаните? По-скоро не. Защото макар с новата технология да се изсмуква и преработва вредната субстанция от моретата, той ще се връща в атмосферата под формата на изгорели газове. Тоест просто ще има кръговрат на въглеродния двуокис.
Освен това остава открит въпросът какво става с другите 40% от газа, които не се преработват в гориво. Част от тях най-вероятно ще бъдат отделени под формата на метан, което също не е екологично решение.
Приповдигнат ентусиазъм
Въпреки недостатъците американските ВМС са въодушевени от научния пробив. "Това е голямо постижение за нас", коментира вицеадмирал Филип Кулъм, цитиран от новинарският сайт defensenews.com. Той допълни, че флотът разчита на танкери и снабдителни кораби, за да си осигури необходимото гориво и продоволствия. Възможността големите военни кораби сами да си произвеждат необходимото гориво определено изглежда привлекателна.
Надеждите за технологията са, че учените ще успеят да я подобрят или изменят така, че да се редуцират недостатъците й. Така че е напълно възможно след няколко десетилетия флотът на САЩ да спре да използва танкери за зареждане на своите бойни кораби. А в момента те са около 248 плавателни съда.
