Днес почитаме иконата на българската свобода Васил Левски. Почитаме, не празнуваме, защото смъртта на най-достойния не е повод за празнуване, а за преклонение. За осъзнаване, че преди да се гордеем с подвига му, първо трябва да сме достойни за него.
Да си спомним пътя на Апостола...

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли (18 юли нов стил) 1837 г. в Карлово. През 1845 г. започва образованието си в килийното училище в Карлово. Година по-късно вече учи в местното взаимно училище. Едва на 14 години остава без баща. Неговият вуйчо Василий Караиванов започва да се грижи за него и младият Васил става негов послушник. В периода 1852-1854 г. живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. След като вуйчо му се премества в Стара Загора, Левски го последва и завършва II клас на старозагорското класно училище. Поради отличния успех на момчето вуйчото обещава, че един ден ще го изпрати на учение в Русия. Това така и не се случва. През 1856-1857 г. младежът учи в свещеническото училище на даскал Атанас Иванов в Стара Загора, а през следващата година приема монашески сан дякон с име Игнатий. През 1858 г. е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата „Света Богородица" в Карлово.

Какво кара този човек с вероятно светло бъдеще в духовническите среди да се захване с революционна дейност? Тук е мястото да отдадем заслуженото на друг голям български революционер - Георги Сава Раковски, който по това време разгръща мощна пропагандна дейност, имаща силно влияние върху българската младеж. През 1861 г. вследствие на икономическа криза в Османската империя и стопанската й политика, потискаща българите, в революционните среди настъпва раздвижване. Калоферецът Стоил Попов и Левски полагат едни от първите усилия да вдигнат народа на борба. Естествено българското общество по онова време е крайно неподготвено за бунт и първият революционен напън на Дякона е неуспешен.

Вместо да се откаже от народното дело, на 3 март 1862 г. Левски напуска родния си град и се отправя към Сърбия, за да се присъедини към Първата Българска легия, организирана от Раковски. Според легендата по време на военни упражнения той прави „левски скок" и получава своя прякор. Тук Левски осъществява контакти с българската революционна интелигенция и прави първия си боен опит, сражавайки се храбро с турските части. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. за кратко е в Румъния. Лятото се завръща в България. Затворен е за няколко месеца в Пловдив заради участието в легията. След застъпничество на видни българи е освободен. През зимата на същата 1863 г. за кратко посещава класното училище на Йоаким Груев. Любознателността е основна черта в характера на Левски, но разочарованието от празните обещания на вуйчо му го отдалечава от науката и го насочва към революционните идеи.

През 1864 г. навръх Великден дякон Игнатий завинаги скъсва с монашеството, като реже косите си и сваля расото. Този акт, извършен пред най-близките, е изключително символичен. Левски радикално зачерква досегашния си живот и се отдава на революционна дейност - превръща се в Апостола на свободата. От 1864 г. до началото на 1867 г. в различни български селища (Войнягово, Еникьой и Конгас) се занимава с учителска дейност. Междувременно развива революционна пропаганда и подготвя местни дружини, които дават отпор на турски и черкезки разбойнически банди. През пролетта на 1867 г. заминава за Румъния, където по препоръка на Раковски е избран за байрактар в четата на Панайот Хитов.

През август 1868 г. отива в Букурещ и се свързва с „Българското общество", което осигурява и паричните средства за първата обиколка на Апостола из България. Есента на същата 1868 г. съдбата сякаш на шега събира великаните на революционната мисъл - Васил Левски и Христо Ботев. Двамата живеят при изключително тежки условия в изоставена мелница край Букурещ и безспорно оказват влияние един на друг.

На 11 декември 1868 г. с параход от Турну Мъгуреле Дяконът тръгва за Цариград. Оттам започва първата си обиколка във вътрешността на страната, подпомогнат от „Българското общество". Левски посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Свързва се с доверени познати и проучва обществените настроения и готовността на народа за бунт. Обнадежден е от постигнатите начални резултати и на 24 февруари се завръща в Букурещ.

На 1 май 1869 г. Апостола предприема втората си обиколка. Междувременно е създал контакти в Румъния - като този с Данаил Попов, който първоначално го препоръчва на брат си в Плевен, а по-късно служи на Апостола за връзка с емигрантските среди във Влашко. Братът на Попов запознава Левски с хора, верни на освободителната борба, в градове, близки до Плевен, и така започва изграждането на комитетската мрежа - първо в Плевен, а после и в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други селища. По време на втората обиколка Апостола преосмисля преценката си за готовността на народа за скорошно въстание и заключва, че е нужна много по-задълбочена подготовка.

На 26 август 1869 г. Левски се завръща в Букурещ. Там заедно с Любен Каравелов участва в основаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Макар Каравелов да възприема някои от идеите на Левски, двамата водачи на революционното движение се разминават в основни свои възгледи. За Каравелов участието на съседните балкански народи в бъдещата революция е абсолютно задължително, докато Левски смята, че това би спомогнало за бунта, но основната тежест трябва да падне върху българско население. Според Апостола, докато българите не са напълно готови за самостоятелно въстание, те не трябва да влизат в никакви съюзи със съседни народи и правителства (той много добре си спомня отношението на сърбите към легионерите в Белград).

Разочарован от неразбирането, което среща сред емигрантите, през май 1870 г. Левски се завръща в България, заема се с доизграждането на комитетската мрежа и създаването на ВРО (Вътрешна революционна организация). За столица на организацията е избран Ловеч, а комитетът там се смята и за БРЦК.

Като основен виновник за трагичния край на житейския път на Левски е сочен Димитър Общи, който му е наложен за помощник от централния комитет, Общи е много недисциплиниран, самолюбив, дребнав, словоохотлив и като цяло неподходящ за революционна дейност. Наред с това той плете интриги срещу Апостола, стремейки се да изземе функциите му. Левски дори пише на ЦК с молба да „обуздае" Димитър Общи.

Апостола категорично забранява на Димитър Общи да извърши планирания обир на турската поща в прохода Арабаконак. Въпреки забраната Общи действа на своя глава и на 22 септември 1872 г. извършва обира. Първоначално полицията приема версията, че случилото се е дело на „уволнени войници", както докладват някои свидетели. Заради бъбривостта на неколцина от участниците обаче властта скоро разбира истинската цел на грабежа и залавя организатора Димитър Общи. Арестуваният, вместо да следва неписаните конспиративни закони, решава, че трябва да покаже на света, че обирът е политическо деяние, и започва да разкрива имена и подробности около организацията.

Турското правителство получава неоспорими доказателства за съществуване на територията на империята на конспиративна бунтовна организация, водена от вече издирвания Васил Левски.

След като научава, че Димитър Общи издава всичко, Апостола предупреждава местните организации да вземат мерки.

На 25 декември 1872 г. той пристига в Ловеч. Положението, което заварва там, е изключително тежко. Комитетът не действа адекватно, а полицията е на крак. Къщата на председателя на комитата поп Кръстьо е под наблюдение и среща между него и Апостола е невъзможна. Левски тръгва с Никола Цветков на 26 декември за Търново. В самара на коня на Цветков е архивът на организацията. Вечерта остават да пренощуват в Къкринското ханче, чийто съдържател е и член на комитета - Христо Цонев Латинеца. Според общоприетата теза там Левски трябва да се срещне с поп Кръстьо, който го предава. Според други версии предателската вина не бива да се хвърля върху свещеника.
Левски е заловен от заптиета, обкръжили ханчето. Той опитва да си пробие път чрез стрелба, но е ранен и хванат. От Къкрина е върнат в Ловеч, а после е закаран в Търново и София, където е съден. Пред съда Левски се държи изключително твърдо и не издава никакви подробности около организацията, като поема цялата отговорност за дейността върху себе си.

На 6 февруари (18 нов стил) 1873 г. Апостола на свободата е обесен на мястото, където сега се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му предизвиква покруса в революционните среди и в България, и в Румъния.

Христо Ботев му посвещава стихове, които отекват в сърцата на съвременниците и следващите поколения българи:

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.