Красив параклис, кацнал на билото над смолянското село Турян, ще чества за пръв път храмовия си празник на 23 май тази година. Той е изпратен свише като сън на Тодор Пейков, който станал и инициатор за издиането на малкия храм. Тодор е кореняк турянец, мястото на параклиса е наследствена земя от дядо му, а за издигането му абсолютно всичко е дарение- от труда и материалите, до уникалната иконопис по стените, която вече е напълно завършена за празника на светиите Константин и Елена.
Тодор с огромно вълнение описва района около православния храм на върха, от който се разкрива уникална панорамна гледка. 
Все легенди, предания за съкровища и древни светилища витаят наоколо. „Зад този връх са летните Агушеви конаци, сега вече срутени и само основи са останали. По нататък е местността Попрелката, където казват е погребана Руфинка, а под другите върхове са смолянските села Кремене, Черешово и Черешките“, разказва бай Тодор.
Красивата Руфинка е героинята на една от най-тежките родопски песни, а преданието гласи, че гробът й е там, на другия хълм зад параклиса. По билото е минавал и древният римски път, който свързвал Виа Игнация и Виа Романа. В ниското пък е Гарга дере, известно с иманярските си набези в търсене на съкровищата от преданията. „Тука идват много често да копаят, винаги намираме ново копнато- с апарати търсят, предполага се, че навремето там са погребвали тракийски владетели и в гърнето с праха от изгорените тела са слагали златни пари“, разказва с усмивка и гордост за богатата история на района Пейков.
На 20-тина метра от новия параклис, в закътано място е имало стар храм, никой от селото не го помни, но старците разказват, че са виждали руините, останали след Освободителната война. „Помня като 7-8 годишно дете, че тук имаше курбан за Константин и Елена, но после, по комунистическо традицията западна. Тук, когато копахме основите на храма, намерхме гърне с пепел и едно кокалче, тъй че- имаме си пазител на параклиса“, не на шега разказва бай Тодор. Всъщност още преди знаменателния сън, в който неизвестен дух води бай Тодор до дядовата му земя и му казва, че там трябва да се вдигне храм, той вече имал идея, да върнат живота на това свято място, за да се събират хората както някога.
Духовната завера на ловната дружинка обединява и хистияни, и мюсюлмани
През делниците в Турян има само стари хора, но през почивните дни селото-на хвърлей от Смолян, се изпълва с хора, а почти всички мъже тук са ловци в местната дружинка, която има голям богат и обширен ловен район. Преди десетина години бай Тодор бил председател на авджиите и от спомените на маса за младостта, тръгнала думата и за параклиса.„Аз бях млад пенсионер, тъкмо се бях пенсионирал от рудника и ме направиха отговорник на сторителството. Направихме го основно ловците в селото, но всички помагаха, включително и хората от близката мохамеданска махала Есенска, те си го имат параклиса като техен. Те се българеят много, бабичките си идват тук на параклиса, палят свещи и се прибират тихо“, кратко обобщава спойката на различните религии в района бай Тодор. Така през 2007 г. отец Димитър Михайлов, който служи в храма „Свети Висарион Смоленски“ в Смолян прави водосвет за първата копка, а една година по-късно освещава и новия параклис.
Сънят-послание от Небето
След като решават да вдигнат храма, идва и знамението, че делото е благословено свише. „Интересен сън имах, така е. Идвам аз на дядовите земи на мястото, а зад мен някой ми говори- ще правите параклис? Ела, да ти покажа къде трябва да се копае“. Така в съня си бай Тодор отишъл и видял вече построения на ливадата параклис, а към него и малка пристройка. На въпроса какво е това, гласът отговорил, че е място за учене на децата. Затова ловците направили малък навес за почивка и релакс на посетителите. Сложили и кръст с малък солар-денем събира слънчева енергия, а после цяла нощ свети с батерия от 12 амперчаса, за да издържи. „За една година го направихме параклиса. Имаше много помощ и дарения, много хора дариха- материали, труд, пари“, с благодарност реди Пейков и съжалява, че анонимен останал дарителят на дограмата. Дошли инкогнито, взели мерки и си отишли, а после само изпратили дограмата. „Сега не знам кой е и не мога да благодаря даже“, завършва той.
Весела Стоименова е майсторката, дарила напълно безвъзмездно труда и таланта си по иконописването, боите и цялата си обич към изкуството, и Родопите. Завършила дизайн в Художествената академия в родната София, тя преподава изобразително изкуство в една от елитните гимназии на Смолян. Преди да изрисува с уникален стил стените на параклиса, се насочва към рисуването на икони, за да се спаси от стреса в училище. Изпитвала вътрешната потребност от баланс и започва за "мир с душата" да рисува икони в къщи след часовете. Степонисите в турянския параклис са първите, които създава с много труд. Рисува в продължение на 6 години. Работи основно през лятото, в останалото време твори и преподава. Още докато изпълва с духовен цвят стените на параклиса, идват и други желаещи да им направи стеносите на параклиса „Свети Мина“ в Рудозем.
Иконите в параклиса над Турян обаче са уникални, много рядко може да се види нещо подобно. „Няма как да видите такава иконопис- Богородица се изписва обикновено зад олтара, зад иконостаса. В олтарната ниша се изписва Богородица „Царицата небесна“, която не държи детето-а то е част от нея-или пък е върху медальон, както при владиците“, обяснява художничката докато довършва огнената колесница на стената. 
Много е изчела докато направи проекта, всяка икона и образ е минал през душата й, а после и през църковния канон, докато оживее на стената. „Като композиция също е доста сложно-защото в иконата времето не тече едноставно, то е наслояване на времеви потоци“. Така в дясно от входа е уникалната композиция на светците Димитър и Георги, канонизирани по едно и също време.
Подбора на светците
Весела разказва, че проектът е коментиран с епископ Антоний, още докато е бил архиерей в Смолян. „Идеята ми беше, понеже няма иконостас и няма как да се сложи царски ред с по две икони от ляво, и от дясно - реших иконостасът да го пръсна по стените, в средата да е Богородица, а горе - обруса с Христос и ангелите, които го носят. От едната страна Йоан Кръстител, от другата Константин и Елена. Епископът се съгласи, каза, че не е много използвана тази техника, но му хареса като идея“, разказва Весела и добавя, че параклисите са малки пространства и не се изписват целите.
“Ние решихме да го наприв по-свободно, а в същото време много красиво стоят така нещата. Да изрисуваш параклиса е голямо удоволствие, и голяма отговорност. Изключвам за времето, просто рисувам, защото има канон и той ти води ръката“.
Така една потребност от възраждане на духовните традиции, историята и любовта към родното, въздигна още един храм на родопски връх. Така пророческият сън намери реално сбъдване, а хората от региона ще имат още едно място в Родопите, на което да се поклонят. С вяра и обич, без разделни битки за Божието име.
Щиляна Чакърова
