Чета днес в различни медии за българската номинация за Global Teacher Prize, която, както писах по-рано, беше спечелена миналата година от Нанси Атуел,преподавателка в Мейн, САЩ, която създава нов подход в образованието на децата. Това се случва от 80/те години на миналия век досега. Подходът е изцяло иновативен и още не се практикува никъде другаде – свободно учене от книгите, без учебници, оценки и тестове.

На този фон ние ще изпращаме директорка на училище. Добра директорка на училище. Май преди пак е била директорка. Чета, че спечелила проекти за играждане на рампи, за ремонти на училищата,за оборудване на кабинети, за приемане на децата в неравностойно положение. Чета и ми се плаче. Искаме да отиваме да се състезаваме с другите нации с постижения, които там са част от изискванията на базите им. Не може да има училище без рампи, без да е ремонтирано и да няма добре оборудвани кабинети. Да не говорим за постижението - “закупуване на специализиран софтуер от Германия“... Тази награда е за хората, които създават специализирани образователни софтуери, не които ги закупуват.

Не искам да омаловажа дейността на директорката. Сигурно е чудесна и се бори с това, което и предлага нашата образователна реалност. Мащабът обаче е покъртителен.

Да се осмеляваш да отиваш на състезание с нации, които ще предлагат хора, създали нови методи в образованието, които все още нямат аналози, а ти насреща да размахваш ремонтен чук, ми се вижда повече от несериозно.

Още един път само демонстрираме колко много има да се прави в нашата образователна система. Нека не се излагаме с подобни кандидатури, моля. Ремонтите, рампите и чуждият софтуер никого няма да изненадат.

Ж.М