След спечелването на наградата БАФТА за ролята си в "Били Елиът", Джейми Бел става известен и с участието си във филми като "Никълъс Никълби", "Скъпа Уенди", "Кинг Конг" и "Знамената на нашите бащи". В режисирания от Дъг Лайман "Телепорт" той е в ролята на Грифин - феномен, надарен с уникалната дарба да "прескача" през пространството и да отива моментално там където пожелае.
Във филма говориш със собствения си специфичен акцент. Трябваше ли да се пребориш за тази привилегия?

Да, може да се каже. По принцип моят персонаж бе описан в сценария като единак, пълна противоположност на героя на Хейдън Кристенсен, който е и доста по-висок от мен. За компенсация Дъг предложи да направим нещо, с което бих се чувствал по-комфортно при снимките. Решихме, че ще бъде добре ако във филма говоря със своя си акцент. В последствие всички стигнаха до заключението, че това доста ми помага при изпълнението на ролята.

Какви други промени направихте?

Персонажът ми придоби завършен вид, когато аз и сценаристът Саймън Кинбърг седнахме и изложихме своите виждания за него. Коментирахме всичко относно неговите цели, нагласи, дарбата му. Характерни за героя трябваше да са чувството за самота и липсата на приятели. Това бе базата, върху която след това надграждахме.

Това ли отличава "Телепорт" от другите филми в този жанр?

Абсолютно. Много ми се искаше да разширим представата за "супергероя", наложена от американските комикси. Желанието на Дъг също бе да вървим по различен от досегашния утъпкан път. За целта трябваше да пренебрегваме правилата във всеки един момент. Например един от принципите, които си позволихме да нарушим бе създаването на не-американски супер-герой.

Случваше ли се да импровизираш при диалозите?

През цялото време, дори бях насърчаван от режисьора. Много от това, което казвам е лична импровизация. Чувството е приятно, а крайният резултат винаги е много забавен.

Какво би казал за предисторията на твоя персонаж?

С няколко думи: за пръв път той се "телепортира" когато е на пет години, и това е шок за родителите му. След това героят на Самюъл Джаксън се опитва да го хване. Убива родителите му и Грифин остава съвсем сам. От тук насетне започва съществената част. По принцип не сме се задълбочавали прекалено в предисторията. Дъг нямаше намерение постепенно да изгражда този персонаж, а искаше директно да го представи на зрителя, и той да го хареса. Това бе идеята.

Замислял ли си се относно това колко далеч си стигнал в твоята кариера, при това за толкова кратко време?

Интересно, но никога не съм мислил за това по този начин. Имах щастието да работя с някои наистина уникални хора. Актьорската ми работа успя да ме отведе във филми, режисирани от Питър Джаксън, Клинт Истууд и сега Дъг Лайман. През цялото това време аз се учех от тях. Научих повече за себе си като актьор и като личност. Бях невероятен късметлия и съм безкрайно благодарен за всички преживявания и за опита, който придобих при съвместната ни работа.

Имайки впредвид многобройните самолетни пътувания в твоята кариера, сигурно е имало моменти когато ти се е искало наистина да можеш да се телепортираш от едно място на друго?

Така е. За снимките на филма се наложи да пътуваме до девет различни държави, което значеше продължителни чакания по летищата и багажни проверки. С Хейдън се шегувахме, колко би било хубаво да притежаваме дарбата на нашите герои от филма.

Вярно ли е, че двамата с Хейдън сте заснели малък комедиен филм докато сте чакали по аерогарите?

Да, и много ни се иска да го прикачим към финалните надписи на "Телепорт". Намерихме за смешна идеята двама супергерои, които цял живот са се телепортирали където и когато поискат, изведнъж да загубят тази си способност. И да трябва да минават през летищните проверки. Това ни се стори доста щуро и с голям комедиен потенциал.

Във филма ви виждаме на някои невероятни места. Колизеумът ли беше най-впечатляващото от всички?

Бях някъде 14-15 годишен когато го посетих за пръв път и си спомням, че останах като зашеметен от гледката. И сега усещането бе същото. Колизеумът е едно наистина уникално място. Лично за мен обаче, снимките по токийските улици бяха най-впечатляващи. Никога преди не бях правил нещо толкова щуро. Дъг Лайман ни постави насред Шибуя - един от най-оживените квартали на Токио. Бяхме на една от улиците, по която пресичат огромен брой пешеходци и снимахме сцена с разговор. Направо не е за вярване, че успяхме да го направим.