Летището в Пном Пен. Вън от терминала вечерният въздух носи ухание на жасмин; някъде отвъд дърветата се долавят звуците на традиционната музика Кмер, ритмична и пълна с екзотика. Приближава ни мъж, протягащ осакатената си ръка за подаяние. Пострадал е от мините, трудно е да му откаже човек. В Камбоджа има много хора като него - наследство от тъмните дни на Виетнамската война.
За самостоятелно пътуващи, като мен и моят придружител Джеймс, пристигането тук може да бъде своеобразна атака на сетивата. Скоро обаче откриваме, че Камбоджа е възраждаща се страна, земя на нежна красота, култура и топлина, въпреки всички ужаси на близкото си минало.
Пном Пен е спокоен, умерено развиващ се град, с дълги булеварди, осеяни с дървета, където цели семейства карат един мотор, докато усмивките им не слизат от лицето. На Централния пазар срещаме "жената-паяк", която продава в купички разни пълзящи гадинки.
Имаше гигантски паяци, черни и лъскави, протягащи крачката си над съда, в който ги държаха; гъвкъви зелени бръмбари, белезникаво-жълти щурци и куп други, които съм напълно сигурен, че бяха някакъв вид пържени хлебарки. "Ако това е камбоджанската кухня", казва Джеймс, "аз ще си остана на кроасани".
Положително обаче се нуждаехме от подготовка за това, което предстоеше. В една невзрачна част на улица, наречена Булевард Монивонг, се издигаше триетажно училище. То изглеждаше като всяко друго подобно в Азия: голи бетонени стени, плоски тавани и палми в двора. За 4 години през 70-те обаче, то бе станало най-тайният лагер за интернирани на Кмер Руж, познат като S-21. След това, камбоджанското правителство га запазило непокътнато, превръщайки го в Национален музей на геноцида.
Докато фанатичните военни на Пол Пот били заети да изселват градското население в провинцията, където повете от милион загинали, онези, заклеймени като "врагове на революцията", били водени тук за разпити, задържане и екзекуции. Седяхме мълчаливо на рамките на леглата в пустите килии, където затворници са минавали през невъобразими мъчения.
Мисля, че това беше един от най-неприятните следобади, които съм прекарвал, но за камбоджанците, геноцида от близкото минало е ключов момент от тяхната история, и те искат посетителите да знаят за него.
Беше време да се насочим на север, към Тонле Сап, най-голямото езеро в Индокитай. Стигнахме до провинциалния град Сием Реап с малък самолет. Наехме джип и екскурзовод, който едва обърна внимание на инвалидната ми количка. "Искате да се качите на лодка и да посетите издигнато над водата рибарско селце? Нямате проблеми".
Харесвах това в Камбоджа: може би, защото имат толкова жертви на мини, изглежда хората приемаха факта, че не мога да ходя, не като пречка, а като предизвикателство.
В сравнително усамотеното селце Кампонг Клеанг двама рибари не без усилия ме настаниха в лодката си за едно кръгче около дървените колиби, издигнати чрез подпори на около 6 м. над водата. След това потънахме блажено в едни хамаци, докато ориз и чили се приготвяха за обяд. Децата на рибаря пък, си играеха наоколо и обикаляха около инвалидната му количка.
На следващия ден имахме за задача да обиколим още някои забележителности. Ангкор Ват е не просто основната атракция в Камбоджа - това е най-голямото религиозно средище в света. Всъщност, Ангкор е комплекс от огромни каменни храмове, разпръснати из провинцията, и напомнящи за една велика империя и град, приютил някога милиони хора. Някои, като основния храм Ангкор Ват, са грижливо запазени. Други, обикновено по-отдалечени храмове, са потънали в зеленина и влага.
Борейки се с изкушението да навлезем по-дълбоко в джунглата, поемаме все пак към по-познатите забележителности: изумителните каменни лица на Байон, издяланите глави, пазещи входа към Ангкор Том и изящната каменна зидария на Бантеай Срей, която е толкова деликатна, че се приписва на жена, а не на мъж. Накрая, почти като награда, си позволихме да посетим руините на Та Пром, един от най-мистериозните и енигматични храмове на Ангкор.
По пътя към хотела луната изгря и някакъв далечен жабешки хор започна представлението си. От някъде се понесе мелодията на музиката Кмер и за момент, мога да се закълна, че долових уханието на жасмин.
Източник: "The Sunday Times"
За самостоятелно пътуващи, като мен и моят придружител Джеймс, пристигането тук може да бъде своеобразна атака на сетивата. Скоро обаче откриваме, че Камбоджа е възраждаща се страна, земя на нежна красота, култура и топлина, въпреки всички ужаси на близкото си минало.
Пном Пен е спокоен, умерено развиващ се град, с дълги булеварди, осеяни с дървета, където цели семейства карат един мотор, докато усмивките им не слизат от лицето. На Централния пазар срещаме "жената-паяк", която продава в купички разни пълзящи гадинки.
Имаше гигантски паяци, черни и лъскави, протягащи крачката си над съда, в който ги държаха; гъвкъви зелени бръмбари, белезникаво-жълти щурци и куп други, които съм напълно сигурен, че бяха някакъв вид пържени хлебарки. "Ако това е камбоджанската кухня", казва Джеймс, "аз ще си остана на кроасани".
Положително обаче се нуждаехме от подготовка за това, което предстоеше. В една невзрачна част на улица, наречена Булевард Монивонг, се издигаше триетажно училище. То изглеждаше като всяко друго подобно в Азия: голи бетонени стени, плоски тавани и палми в двора. За 4 години през 70-те обаче, то бе станало най-тайният лагер за интернирани на Кмер Руж, познат като S-21. След това, камбоджанското правителство га запазило непокътнато, превръщайки го в Национален музей на геноцида.
Докато фанатичните военни на Пол Пот били заети да изселват градското население в провинцията, където повете от милион загинали, онези, заклеймени като "врагове на революцията", били водени тук за разпити, задържане и екзекуции. Седяхме мълчаливо на рамките на леглата в пустите килии, където затворници са минавали през невъобразими мъчения.
Мисля, че това беше един от най-неприятните следобади, които съм прекарвал, но за камбоджанците, геноцида от близкото минало е ключов момент от тяхната история, и те искат посетителите да знаят за него.
Беше време да се насочим на север, към Тонле Сап, най-голямото езеро в Индокитай. Стигнахме до провинциалния град Сием Реап с малък самолет. Наехме джип и екскурзовод, който едва обърна внимание на инвалидната ми количка. "Искате да се качите на лодка и да посетите издигнато над водата рибарско селце? Нямате проблеми".
Харесвах това в Камбоджа: може би, защото имат толкова жертви на мини, изглежда хората приемаха факта, че не мога да ходя, не като пречка, а като предизвикателство.
В сравнително усамотеното селце Кампонг Клеанг двама рибари не без усилия ме настаниха в лодката си за едно кръгче около дървените колиби, издигнати чрез подпори на около 6 м. над водата. След това потънахме блажено в едни хамаци, докато ориз и чили се приготвяха за обяд. Децата на рибаря пък, си играеха наоколо и обикаляха около инвалидната му количка.
На следващия ден имахме за задача да обиколим още някои забележителности. Ангкор Ват е не просто основната атракция в Камбоджа - това е най-голямото религиозно средище в света. Всъщност, Ангкор е комплекс от огромни каменни храмове, разпръснати из провинцията, и напомнящи за една велика империя и град, приютил някога милиони хора. Някои, като основния храм Ангкор Ват, са грижливо запазени. Други, обикновено по-отдалечени храмове, са потънали в зеленина и влага.
Борейки се с изкушението да навлезем по-дълбоко в джунглата, поемаме все пак към по-познатите забележителности: изумителните каменни лица на Байон, издяланите глави, пазещи входа към Ангкор Том и изящната каменна зидария на Бантеай Срей, която е толкова деликатна, че се приписва на жена, а не на мъж. Накрая, почти като награда, си позволихме да посетим руините на Та Пром, един от най-мистериозните и енигматични храмове на Ангкор.
По пътя към хотела луната изгря и някакъв далечен жабешки хор започна представлението си. От някъде се понесе мелодията на музиката Кмер и за момент, мога да се закълна, че долових уханието на жасмин.
Източник: "The Sunday Times"
