5. Малкият Албърт ( Little Albert) – 1920

Джон Уотсън е известен американски психолог от началото на ХХ век. Той е считан за бащата на бихейвиоризма (от behaviour - поведение). По това време експериментът с класическото обуславяне (условните рефлекси) на Павлов (за кучето и лампата) е бил много популярен, ето защо Уотсън решава да доразвие теорията му, като докаже, че емоционалните реакции на човека също са условни рефлекси.

Малкият Албърт бил емоционално стабилно 9-месечно бебе, което за пръв път в живота си се запознало с бял заек, бяла мишка, маймуна, маски с и без косми, памук и други стимули. Алберт опознал обектите около себе си с любопитство, както всяко едно дете на неговата възраст, без да дава индикации за каквото и да било неудобство, свързано с животните или предметите. След това Уотсън оставил детето да си играе с една бяла мишка, но в момента, в който то я докоснало, зад гърба му се разнесъл силен и пронизителен звук от дърводелски чук, удрящ по метален прът. Детето реагирало веднага, изплашило се и започнало да плаче. Уотсън обаче искал да доведе експеримента си до край, затова всеки път, когато Алберт докосвал бялата мишка, се чувал и силният звук. След няколко дни бебето започвало да плаче само при вида на мишката, защото вече я асоциирало с неприятния, плашещ звук. Това не задоволило Уотсън и той решил да провери дали този, вече ирационален, страх е само от мишките, или и от други обекти. За негова радост Алберт започвал да плаче, щом видел бяло зайче, топка памук и дори брадата на Дядо Коледа. Уотсън обаче не спрял дотук – той се опитал да определи дали придобитият страх продължава. Изследователите дали на детето почивка от един месец, след което отново го подложили на тестовете за страх от бели пухкави животни и предмети. Сами можете да се досетите какъв бил резултатът – остра реакция на страх от страна на детето.

За съжаление, "тъй като нямал време", Уотсън пропуснал да "излекува" страховете, които собственоръчно е създал. Не е ясно какво се е случило с малкия Албърт впоследствие, но вероятно тези придобити страхове са довели със себе си множество негативни последици за него и бъдещото му психично и емоционално развитие. 

4. Заучена безпомощност (Learned Helplessness) – 1965

През 1965 г. психолозите Марк Селигман и Стив Майер провели експеримент, отново базиран на класическото обуславяне, с три групи кучета, затворени в клетки. Кучетата от първата група били освободени след известно време, без да са им направили нищо. Тези от втората група били разделени по двойки и завързани едно към друго, като върху едното куче от двойката се прилагал електрошок, който можел да се прекъсне, когато кучето натисне бутон с носа си. Животните от третата група също били разделени по двойки и едното куче бивало удряно с електрошок, но тук електрическите импулси не можели да се прекъснат дори при натискането на този бутон. Ударите нямали никаква последователност и изглеждали неизбежни, което довело до т.нар "заучена безпомощност" – каквото и да правели горките животни, не успявали да се освободят, просто трябвало да изтърпят, докато електрошокът спре от само себе си. Оказало се, че след експеримента кучетата от третата група показали симптоми на клинична депресия.

По-късно същите кучетата (от третата група) били поставяни сами в кутия и отново удряни с електрошок. Този път обаче те лесно можели да излязат от кутията и да прекъснат болката. Оказало се, че всички те просто се "предали" – заучена безпомощност.

Макар че по време на експеримента са измъчвани животни, той е много показателен. Заучената безпомощност не е чужда и на хората. Прост пример е дете, което винаги получава ниски оценки по математика – ако с него не се работи допълнително, то автоматично ще счита, че каквото и да направи, няма да може да промени нещата.

3. Експериментът на Милграм (Milgram's Experiment) – 1974

Експериментът на Милграм е един от най-известните в психологията. Стенли Милграм бил преподавател по социална психология в Йейл и се занимавал с проучване на влиянието на хората с власт и по-висока йерархия.

Можем да кажем, че неговият експеримент не е чак толкова неетичен, тъй като никой не е пострадал. Ето какво представлявал всъщност.

Имало "учители", които били реалните участници в експеримента и "обучаван", който всъщност бил актьор, но това го знаели само той и екипът, провеждащ експеримента. Целта била обявена като проверка на уменията за заучаване и запомняне, след което на участниците било казано, че на случаен принцип ще получат бележка, на която пише дали ще са учители или ученици. Разбира се, без да знаят, всички получили бележка, на която пишело "учител", а актьорът твърдял, че е получил бележка "ученик", за да ги заблуди.

"Учителят" и "ученикът" били разпределени в различни стаи, без да могат да се видят, а само да се чуват. Учителят трябвало да прочете въпрос, следван от 4 възможни отговора, като при всеки грешен отговор той трябвало да пусне електрошок, чийто волтаж се увеличавал с всеки грешен отговор.

Всъщност, хубавото на този експеримент е, че никой не е бил удрян от ток. Просто бил подготвен запис с различни писъци, който включвали, когато учителят пуснел ток. Щом волтажът станел твърде висок, ученикът трябвало да започне да блъска по стената и да моли учителя да спре. В един момент той спирал да наказва и настъпвала тишина - това бил повратният момент, когато много от учителите се изплашвали и пожелавали да прекратят експеримента. Но тогава се намесвал Милграм, който им казвал да продължат и ги уверявал, че не носят никаква отговорност за резултатите от него.

Ако учителят откажел да продължи след четири подканяния, експериментът се прекратявал. Само 14 от 40 учители прекъснали експеримента, преди да пуснат 450 волта ток през предполагаемия ученик, въпреки че всеки от тестваните изразил съмнения относно легитимността на експеримента и неговата етичност. Никой обаче не се отказал, преди да пусне 300 волта ток.

Експериментът на Милграм, както и този на Зимбардо, са емблематични в психологията, защото по необясним начин разкриват същността на "тъмната страна на човека".

2. Кладенецът на отчаянието (Тhe Well of Despair) – 1960

Д-р Хари Харлоу е доста противоречива личност. Той става известен най-вече заради неетичните си експерименти с маймуни. Изследвал поведението на малки маймунки от вида макак резус, които били насилствено отделени от майките си. Един от експериментите му включвал затварянето на бебето в клетка заедно с макет на маймуна, обсипан с метални шипове, но държащ шише с храна. Имало и още един макет на майка – гумен и покрит с хавлия, при който обаче нямало храна. Харлоу се заел да провери при кой от двата макета маймуните ще прекарат повече време. Оказало се, че повечето предпочели мекия, топъл гумен макет, въпреки че той не удовлетворявал никакви физиологични нужди. При другата "майка" те ходели само когато огладнеят.

Друг негов експеримент, наречен "Кладенецът на отчаянието", е още по-ужасяващ. При него Д-р Харлоу взел съвсем малки маймунки, насилствено отделени от своите майки, и ги поставил в клетки със стоманена решетка съвсем сами, за да изкорени връзката с майката. Те останали така цяла година и когато били пуснати, се оказало, че много от тях проявяват психотични симптоми. Д-р Харлоу се опитал да ги рехабилитира, но много от тях не могли да преминат този процес – дори доброволно се изолирали от останалите. Женските маймунки пък, които на по-късен етап родили, от своя страна не приели бебето си, като някои от тях дори стигнали до убийство. С експериментите си Харлоу всъщност цели да покаже важността на това децата да общуват с близките си, да се чувстват защитени от тях и да получават необходимите грижи, внимание и обич, за да се изградят като здрави личности.

Харлоу е известен и с други неетични експерименти върху животни, но се счита, че точно този експеримент е привлякъл вниманието на обществото към лабораторните животни и в крайна сметка довел до днешните етични регулации и създаването на американското движение за правата и свободата на животните.

Въпреки добрите му намерения се счита, че експериментът е неетичен, тъй като подлага на психически тормоз живи същества, като с това опропастява живота им.

1. Дейвид Раймър (David Reimer) – 1965 - 2004

Този експеримент звучи повече като психотрилър, отколкото като научен опит, но за съжаление наистина е бил проведен. През 1965 г. в Канада се родило момченце на име Дейвид Раймър. Когато бил на 8 месеца, той трябвало да бъде обрязан, но поради нелепо стечение на обстоятелствата всичко се объркало и целият му пенис бил изгорен, защото лекарят, който извършвал манипулацията, използвал електромагнитна игла, вместо обикновен скалпел.

Родителите на момченцето се обърнали с молба за помощ към психолог на име Джон Мъни. След като разбрал за случая на младата двойка и тяхното момченце, в главата му се прокраднала "гениална" идея – смяна на пола. Първоначално родителите били против, но все пак се съгласили да опитат. Те обаче не знаели, че Мъни не бил толкова заинтересован да им помогне, колкото да докаже, че влиянието на средата, а не генетичните особености, е решаващо за определянето на половата идентичност.

И така, Дейвид се превърнал в Бренда – опитната мишка на един "гениален" психолог. Бренда преминала през редица операции, включително вагинопластика, както и лечение с високохормонални препарати. Мъни обявил своя експеримент за успешен, но Бренда проявявала типично момчешко поведение. Докато растяла, душата ѝ бушували смесени чувства, свързани с най-различни теми – от това защо предпочита да си играе с войници, а не с кукли, до това защо се чувства особено покрай другите момичета. Най-лошото е, че семейството ѝ скрило от нея малката подробност, че всъщност е родена като Дейвид.

Родителите осъзнали своята грешка, но било твърде късно – майка ѝ проявявала суицидно поведение, баща ѝ бил алкохолик, а брат ѝ – в много тежка депресия. Когато Бренда разбрала истината, била решена да възвърне своята мъжка идентичност и да стане Дейвид... отново. След тежки битки и вътрешни конфликти, на 38 години Дейвид слага край на живота си.