От гледна точка на човек с настинка и запушен нос, трюфелът е най-незврачният плод. Дори морковът изглежда красив в сравнение с него, тъй като е оранжев под покритието от кал.
Трюфелите пък са сиво-бежови и неопределено кафеникави грудки. Те са нещо подобно на картофи, но са по-дебелички и са леко набръчкани. През 2006 килограм бели трюфели на пазара в град Алба в областта Пиемонт се продаваше за 3000 евро. Килограм черни трюфели пък вървеше по няколко стотин евро. Те обаче са по-обикновени, тъй като растат през цялата година, а не като белите само за период от осем седмици - от октомври до декември. Освен това се срещат почти във всички италиански области, а не само в района на Ланге в областта Пиемонт.





Всъщност хората плащат луди пари за нещо неуловимо. Цялата работа е в уханието на трюфелите – остро, с привкус на чесън, възбуждащо, леко гнило, сякаш си в есенна гора, след като е валял силен дъжд.
Всички храни, които постоят дори само за десет минути в близост до трюфелите, се заразяват с тяхната миризма като с чума. Тя се просмуква в яйцата, като влиза през черупката. Пропива се в маслото през пакета и опаковката. А самият трюфел в суров вид или настърган в пастата, за несвикналите с него прилича на парченце - макар и приятен на вкус - пергамент.
Трюфелът в сос обаче е съвсем друго нещо : нагарчащата , ухаеща като в парфюмерия смес превръща омлетите, пастетите и пицата едва ли не в упойващо вещество.
Целият този фойерверк от вкусове бива изваждан изпод корените на пиемонтските дъбове, върби и липи, които растат върху варовитата и глинеста почва близо до ровове и водоеми.
Въпреки старанието на учените трюфелите не можаха да бъдат култивирани в градини. Все още е необходимо да бъдат търсени, както едно време са търсили златото в Клондайк и нефта в Тексас.
КУЧЕТА
За разлика от нефта, диамантите и благородните метали обаче трюфелите никога не се виждат на повърхността. Трябва да се изравят изпод земята след предварително проучване и на най-малките признаци за присъствието им. Единственият метод, благодарение на който не се налага да се изравя методично земята около всеки дъб, е ако се снабдите с настървено за лов на трюфели куче
Най-добре това се удава на сетерите и на уличните кучета. Някога ловците в Пиемонт (те се наричат trifulau) обикаляли горите със свине. А свинята, ако не я хранят, е разпален и буен звяр, усеща миризмата на гъби не само под земята, а и от десетки метри разтояние и не се разсейва с глупости от рода на лисици и токачки .
Има обаче един доста съществен проблем. Изтръгването от устата на свинята на веднъж намерения трюфел е почти невъзможна задача.
Много по-удобно е това да се прави с обучени псета. Цената на такива кучета, както и на самите трюфели, е равна на теглото им в злато. По време на сезона се налага да ги охраняват подобно на конете-фаворити преди важно състезание. За по-малко от час злосторници могат да им повредят обонянието, да ги осакатят или да ги отровят.
Още по-внимателно пък се охраняват местата, където растат трюфелите. Всеки ловец се стреми да огради с колчета най-перспективния участък по такъв начин, че на никого другиго да не му хрумне да търси там.
В миналото някои дори са ходели да копаят посред нощ, защото е било по-трудно да бъдат следени. Неотдавна в Италия излезе закон, който приравнява нощния лов на трюфели с бракониерството, а събирането им в чужд участък –на кражба. Трябва да кажем обаче, че драконовските мерки не доведоха до желаните резултати.

ТЪРГОВЕ
Ловците предлагат стоката си на търгове всяка събота на главната улица в град Алба. На „Виа Виторио Емануеле" се организира специален, неудържимо ухаещ пазар. На него продавачите вадят с неохота (сякаш са търговци на крадени стоки), от кошниците си вързопи, увити с карирани платове и показват грудките си само на най-настоятелните клиенти. Най-добрите екземпляри от скъпоценната гъба се изпращат в замъка Grinzane Cavour на провеждащия се ежегодно в първата неделя на ноември търг на бели трюфели. На него се събират собственици на ресторанти, главни готвачи и различни чудаци, побъркани на тема гастрономство . Те пристигат тук с твърдото намерение да се сдобият с най-големия и с най-ароматния трюфел.
За препоръчване е времето на очакването на съботния пазар да се убие, пиейки пиемонтско вино ( на първо място „Долчето дАлба", на второ „Небиоло" и на последно, но най-важно- знаменитото „Бароло"). Всичко това може да става, докато слушате шумоленето на листата под краката си в околните гори или пък се катерите по средновековните каменни кули на Алба.



СЕВЕРЪТ НА ЮГА
От италианска гледна точка Пиемонт, в известен смисъл, е това, което е Бордо за Франция. В Пиемонт също се произвежда страхотно вино – тежко , плътно, богато като запуснат парк на дворец. Това е виното „Бароло" .
В Пиемонт обичат да живеят подредено и пълноценно. Не бързат да поглъщат храната. Неслучайно в Торино се помещава асоциацията Slow Food, най-авторитетната в сферата нa gourmet в Средиземноморието.
Умишлено виното се пие заедно с храната. В Пиемонт произвеждат сериозни, почти френски по структура червени вина като „Барбера", „Барбареско", „Долчето дАлба". Тях можете да ги пиете, докато ядете месо и отлежало сирене и меланхолично наблюдавате как тече времето или реката По (кой каквото предпочита).
Главният град на областта е Торино, който едно време е бил стратегически щаб за обединението на Италия. Сега се е превърнал в голям, богат град недалеч от главния път. Тук няма пенсионери в автобусите и японски туристи маниаци на тема пазаруване. Със своите арки и пасажи Торино присъства в пътеводителите много по-рядко, отколкото в италианските вестници и в историческите монографии.


Текст Олга Гринкрюг
Фото Крис Уорд-Джоунс