През това лято в България се разиграха поне десет сюжета, които поставят под въпрос основни завоевания на последния четвърт век. Но всички тези скандали тихомълком потънаха. Татяна Ваксберг припомня:

Свърши лятото, в което дойде ревизор. Не точно като в пиеса и не точно по Гогол, но ревизорът е тук и ревизиите му са съвсем осезаеми. За един сезон в България бяха поставени под въпрос основни завоевания на последния четвърт век и ако има нещо по-впечатляващо от това, то е скоростта, с която се извършват посегателствата. От първия ден на лятото до първия ден след отпуските и празниците се разиграха поне десет сюжета, несъвместими с понятието за демокрация. Те имат няколко общи характеристики: във всичките се ревизира фундаментално право или свобода, на всичките се обръща подобаващо внимание в пресата, но всичките потъват в забрава още преди да е изконсумирана дори и фактологията около тях. Просто защото се появява друг недопустим акт, още преди текущият да е приключил. Или защото в света настъпват промени с не по-малко заплашителни последици.

Ето кратък списък

Първият ден на лято 2016 е белязан от две събития от един и същ порядък: бившият вътрешен министър Цветанов оценява като правилни всичките седем действия на подчиненото му МВР, които са били обявени за неправилни от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Бихме могли да предположим, че с това Цветанов иска да каже следното: решенията на ЕСПЧ са въпрос на мнение, нещо като писане по форумите, голяма работа, че някой мисли различно, нали за това е демокрацията. Можеше да мине за обикновена неграмотност, но когато си в ролята на заместник-везир, трябва да си наясно, че думите ти имат и тежест.

Вторият сюжет от първия ден на лятото е някак свързан с гореописания, макар и на пръв поглед да не се вижда връзка. Калин Калпакчиев, човекът с добра репутация във Висшия съдебен съвет, обяви органа, в който работи, за източник за “непотизъм и корпоративизъм при назначенията”. Да го кажем така, че всеки физкултурник в костюм да го разбере: ВСС шуробаджанашки и с пари в плик назначава магистрати. В дадения случай под „магистрати” се имат предвид онези, които мислят за решенията на ЕСПЧ като Цветанов. Да беше го казал анализатор - както и да е, но член на институцията? Човек, който отвътре познава начините за взимане на решения и обикновено е открито против тях?

Дори и нищо друго да не се беше случвало в съдебната система години наред, тези два факта сами по себе си биха били достатъчно основание за оставките на магистрати и на бившия министър, който днес оглавява вътрешната комисия в парламента. Но за тези събития само дни по-късно няма и спомен. Те са захлупени от вълна подобни сюжети:

- Парламентът приема окончателно закон, широко обсъждан като врата към още по-голяма корупция в областта на културното наследство: вече е по-лесно да събориш паметник на културата и да построиш отгоре мол.

- Водещи политици и услужливи фигури се изявяват с нова концепция за ролята на журналистиката. В единия случай министър заплашва журналист, че ще издаде факти от личния му живот, ако продължава да интервюира критични към министъра хора. Във втория случай водещ радио журналист е отстранен от микрофона без обяснения.

Международното положение като параван

Събитията са от такъв характер, че дори и авторите им да нямат натрупан опит в сътворяването на позорни прояви, те би следвало да доведат начаса до оставки - било на царя, било на пъдаря. Но и тези сюжети, (неволно?) изиграли ролята на параван за предходните скандали, си намират собствено перде: Великобритания гласува за излизане от ЕС.

На този фон едно събитие с дългосрочни последици почти не буди интерес в България: в парламента си проправя път закон, наричан накратко “антитерористичен”. В него се предвижда ограничаване на свободите и на личната неприкосновеност, дори и ако човек не е извършил терористичен акт, не го е планирал и даже не е заподозрян, че може да го извърши. Бихме могли да го наречем така: проектозакон за легитимиране на произвола. По сходен начин определяха в САЩ т.нар. Патриотичен акт, приет след атентатите от 11 септември. Но засега твърде малко хора в България се занимават с темата. Никак не помагат и световните събития, случили се точно по времето, когато се обсъждаше проектът:

- В Ница терористичен акт отнема живота на повече от 80 души.

- В Турция е извършен опит за преврат.

- Опитът за пуч в Турция води до хиляди арести и десетки хиляди уволнения. Тази реакция започва да се тълкува като същинския преврат.

Следващото от тези трудно смилаеми събития е с български автор - София предава на Турция Абдуллах Бююк, издирван от официална и вече твърде компрометирана Анкара. Прави го в нарушение не само на здравия разум и ценностната система на демокрациите, а и в противоречие на закона. Но както става ясно още в началото на лятото, сериозна част от управляващата ГЕРБ разглежда законността като факултативна свобода на словото, а свободата на словото - като факултативна законност. Политическа екзотика, която отново ни отвежда при магистратите - все пак те са тези, които успяват да обвинят в насилие жертвите на едно насилие. Става дума за хората, които протестираха срещу моторджийския поход на любителите на Путин, бяха набити заради това, че са протестирали, а накрая излязоха виновни и в очите на българската държава. На този фон няма как да е ясно от какво точно са пламнали паметниците на културата в Пловдив - от бензин, от корупция, от беззаконие или от отровния микс между култура и политика, който гарантира точно толкова опустошение, колкото хората са готови да изтърпят.