Откак невролозите и инженерите започнаха работа по интерфейси, свързващи мозъците ни с машини, хората започнаха да измислят все по-странни и чудновати начини за използване на технологиите. Какво бихте казали, ако можехме да сменяме телевизионните канали само като си помислим за любимото предаване ? Или ако можехме да управляваме автомобил със силата на мисълта, без да използваме ръцете и краката си, пише в материала си Елоис Гибсън от BBC.
На теория няма причина да не успеем да създадем контролирани от ума бионични костюми като този, който Робърт Дауни Джуниър използваше във филма “Железният човек”, или пък да превърнем мозъците си в универсални дистанционни, с които да контролираме всички устройства в къщата. Но дори и с най-добрите технологии, свързването на мозъците ни с машините носи определени рискове.
На пазара вече се предлагат няколко играчки, които обещават да впрегнат силата на мисълта, нито една от тях обаче не би могла да се сравнява с контролиращата сила на костюма на Железния човек. Те варират от странни шапки, които ви позволяват да управлявате видеоигра, до вентилатор, който издухва топка през обръч, с помощта на мозъчните вълни. Недостатъкът на тези продукти е, че те улавят само най-слабото електроенцефалографско ехо на невронната активност през черепа.
Медицината предлага все по-съвременни решения за хора с парализа или ампутирани крайници. Миналата година, в лявата част на мозъка на парализирана жена бе имплантиран малък сензор, позволяващ и да контролира устройство подобно на блутуут мишка. Така тя успя да “докосне” сензорния екран на таблета. Друг лекар от Медицинския факултет на Университета Джон Хопкинс, постави 128 сензора в тази част на моторния кортекс на пациент, контролираща движенията на ръката, това му позволи да раздвижи отделните пръсти на бионична ръка.
По време на срещата на върха посветена на идеите с потенциал да променят света, неврохирургът Джефри Розенфелд от Университета Монаш ще говори за бионичните очи, които той и колегите му подготвят, за да помогнат на незрящите. Идеята е сигнали от чифт очила да достигат директно до имплант в зрителната кора на мозъка – разработка, която според екипът ще помогне на 85% от незрящите хора. Тъй като информацията ще достига директно до мозъка, технологията обещава да помогне на пациентите, които не могат да се възползват от ретината-имплант – друга форма на бионично око. Изпитванията върху хора са планирани за 2017.
Интерфейсите, свързващи човешките мозъци с протези, стават все по-усъвършенствани, но те също имат недостатък. За да подобрят разчитането на мозъчните електрически сигнали, лекарите трябва да отворят черепа и да имплантират електроди директно в повърхността на мозъка. Този вид операция носи очевиден риск, а след време около електродите може да се образува съединителна тъкан, която да заглуши сигнала.
Съществуват и не толкова драстични методи, макар че до момента те са били изпробвани единствено върху овце. Николас Опи и колегите му от Университета в Мелбърн, Кралската болница в Мелбърн и Института по неврология и психично здраве Florey разработват устройство, наречено стентрод – толкова малко, че би могло да се побере в човешки кръвоносен съд. Медиците вкарват тънък, гъвкав стент в кръвоносен съд в слабините, а след това направляват устройството из тялото до моторния кортекс – командния център на мозъка. Стентрода остава в кръвоносния съд и събира сигнали денонощно.
Крайната цел на изследователите е стентрода да започне да “говори” на екзоскелет, възвръщайки мобилността на хора изгубили чувствителност в някой от крайниците си. Вероятно пациентите, които ще бъдат помолени да изпробват устройството в края на 2017 в Мелбърн ще са млади хора, парализирани наскоро.
Един ден стентродът може би ще започне да изпращ обратни сигнали до сензорния кортекс на мозъка, позволявайки на хората с бионични крайници да усещат обектите, които докосват – това ще открие много повече възможности за лечение.
Ако изпитването върху хора е успешно, стентродът ще се появи на пазара през следващите 6 години. Но макар че стентът е по-малко инвазивен от операцията на главата, този метод също налага поставянето на устройство в мозъка. Компромисът с безопасността може да се окаже полезен за хора, при които е нужно да бъдат възстановени движенията на тялото, а не просто за удобство, т.е при пациенти, при които ползите надвишават риска.
Търсенето на по-прецизни и по-малко инвазивни и процедури без съмнение ще продължи. Но ще отнеме време преди един ден да спринтираме до работа с екзоскелет, контролиран от ума.
