Харманлийската журналистка и поетеса Светлана Николова, която е и общински съветник, за втори път печели националния литературен конкурс на читалище “Никола Вапцаров” в Благоевград с проза. Тази година разказът й “До утре” печели първа награда, а другата изпратена творба - “Скалата на гласа”, е класирана на трето място.

Миналата година тя също спечели първо място за белетристика на този конкурс, с разказа “Кръгове”. Тогава обаче получи и втора награда за поезия, за стихотворението “Сълзите на герана”.

Националният литературен конкурс на читалище “Никола Вапцаров” се провежда за осми път. Тази година той се посвещава и на 150-годишнината от основаването на читалището.

“Посвещавам наградите си от този конкурс на сина ми, на мъжа до мен, и на Харманли”, написа Светлана Николова във Фейсбук.

Ето и наградения разказ:

До утре

Листата бяха хладни и послушни, сбрани на купчинки, сякаш да се топлят. Само преди час кафявата шума препускаше на воля и дърпаше ушите на вятъра, който ядно я запращаше накъдето му падне. Сега севернякът утихна и природата застина в обичайната си поза.

„За Бог да прости“. Войсил вдигна глава. Зад черната забрадка го гледаха зачервени очи, обримчени със сиво-сини кръгове. Стори му се, че все едно са пришити за забрадката.

„Бог да прости“, чу гласа си. Взе пакетчето – беше топло и миришеше на познато. Понечи да се изправи от уважение и рязко му се зави свят. Стоеше от доста време там. Може би час, два, даже повече. До преди месец седеше на рогозката, която намери в скрина, но откак скова пейката, не броеше времето.

„Не ставайте, да не ви стана лошо“, притесни се жената с черната забрадка. „И аз съм така постоянно, тука всички сме така, ще мине след малко“.

 „И да не мине, ще е точно където трябва“,помисли Войсил. Когато пак вдигна глава, времето отново бе скочило без позволение. Жената я нямаше, а на метри от него се смееше дете. Скачаше около смълчаните гробове, а майка му го гълчеше да пази тишина.

Мъжът се пресегна и запали угасналата свещ. Сложи я по-далече от кръста и сгърчения изкуствен чимшир, с който правеха надгробните венци. „Скоро, Тоне, скоро душе, ще стане хубаво, вярвай ми“, изгъгна. По кръста на жена му страхливо пълзеше малка буболечка. Спря в последната цифра на годината на смъртта – малко червено петно в евтината бяла боя на петицата.

И за Войсил времето спря преди година. Тона си отиде кротко, в лятната кухничка на селската им къща. Намери я полегнала на масата, сякаш да си почине. До нея, на газовия котлон, доматите тъкмо бяха станали ароматна каша, която да топиш със селската погача. „Тоне, донесох хляба, да сядаме“. Тръгна да прибере останалия лев в окъсаното портмоне, но нещо грозно го сграбчи за гърдите. Когато вдигна жена си от масата, по бялата покривка се проточи издайническа червена нишка. Страшен плач изклокочи в гърлото му, после светът угасна като стар телевизор.

Спасиха го. Когато отвори очи след масивния инфаркт, на Тона правеха 9 дни.

Веднага щом можа да стъпи на краката си, Войсил отиде при нея. Бяха я погребали в града, до баща й – така заръча жена му на жив живот. Дойде при мъжа си градско чедо, начетена, умна. Направи от двуметровия мъжага добър човек. Някак си направи и селото по-добро, макар и до последно да я подкачаха, като я чуеха да свири на разстроената си цигулка. Майка нямаше, беше се запиляла отдавна по света.

Още като видя кафявата купчина пръст, закърпеното сърце на Войсил взе да кърви. С Тона си мечтаеха - след някоя и друга година, като съберат тези пусти пари, ще вдигнат до схлупения им кирпич малка бяла къщичка, където да си живеят старините. Даже и при архитект ходиха…

А сега всичко, което жена му си имаше, бяха огромни буци пръст и евтин изкуствен венец. И тогава Войсил реши.

Още същия ден ходи до майстор да пита каква пара са онези черните паметници, ама да не е изцяло затворен, да има откъде да се диша. И цветя да има къде да се насадят. Цял живот не стигна да изведе жена си извън бедната му, татова къща. Сега вечният й дом щеше да е хубав. Каквото и да му струваше.

„За гранитните ли питаш? 13 000 лв., даже евтино ти го правиме“, измери го надгробния майстор. Вдовецът нищо не каза, даже не се пазари. Отиде си до село, взе спестените 7000 лв. за онзи бял дом, който никога нямаше да имат. Даде ги капаро.

После намери работа – заварчик. Идеше му отръки, пък и добре плащаха. Докторите категорично му забраниха да работи поне 6 месеца след тежкия инфаркт. Никой не ги чу…

…Войсил се изправи. Детето, което се смееше на метри от него, спря и дяволито го изгледа. Нямаха деца с Тона. Изведнъж страшно много му се прииска да го погали по косата. Вятърът се бе върнал от нищото и сега отмъщаваше на листата, като ги гонеше по всички ъгли на градското гробище. Рошеше и косата на детето. И може би за пръв път от година Войсил се усмихна.

После пое пътя към дома. Утре щяха да слагат новия надгробен паметник на Тона. „Утре, душе, утре ще имаш дом“.

***

След два дни първите снежинки покапаха тъжно над малкото селце, сякаш разстроени, че вятърът ги е довял твърде рано. Комините пушеха и ги почерняха още в небето, но някои от тях успяваха да паднат каквито си бяха, по небесни одежди. Чисти и бели. Валяха над малкото селско гробище и попиваха в ковчега на Войсила, който току-що положиха в кафявата пръст.

А други, на километри от тях, се плъзваха по черния гранит на една надгробна плоча, спираха се за малко в издълбаната петица, за да се спуснат надолу като сълзи.