Джеймс Блънт (James Blunt) не е музика! Той е настроение преди всичко.
С този лайтмотив, вплетен в мислите ми, прекрачвам входа на зала 1 в НДК снощи.
Помещението е наелектризирано до пръсване. Тъмнината се е спуснала меко над главите ни – и тя чака Джеймс Блънт. Когато първият акорд докосна ушите ни, когато музикантът се затича рошав по сцената, когато в душите ни се просмука тъгата и радостта на музиката, тогава нищо наоколо вече не съществуваше.
Англичанинът ми припомни, защо съм го назначила за лечител на душата си, тогава, когато денят ми е непоносим. Музиката му намира пролуките в мен и се плъзва сред мислите ми винаги, когато имам нужда да намеря покой. Един толкова мек глас няма как да не накара страховете ни да се изпарят. "Goodbye My Lover". Емблематично. Звучи сякаш универсално за всички, които се разделят с една любов – някога, и сега, когато все още се разделят с мечтите си за нея, той успокоява наранените чувства.
Снощи се случи нещо неочаквано за мен. В залата, съвсем долепени до мен бяха всичките мои емоции. Плаках. Радвах се. Слушах музиката. Изживях душевен катарзис. Изправих се пред всичките си раздели, пред тъгата си, пред оптимизма си, пред надеждите си. На живо уютът на гласа му е още по-осезаем. Сцената се превърна още след първото парче в клубен подиум. Разстоянието изчезна. Зала 1 стана малък клуб. Осветлението прие формата на огнена свещ сред нощта.
Усещането не беше за концерт на нашумяла поп звезда, а сякаш група хора, които могат да надникнат в душата ти са се събрали, за да помогнат да преживееш тежестта на деня. Приглушените акорди на акустичната китара и нежните клавиши на пианото ме водиха през концерта, като през лабиринта на моето всекиднение.
А Джеймс стоеше пред нас като дълго чакан миг, като напевен спомен, като снимка на мечтите ни.
Уникално е усещането да се изправиш пред подобен Глас. Истината е, че колкото и дар слово да имам, ми е ужасно трудно да ви разкажа за този концерт. Ивайло Кицов ни каза нещо преди концерта, което се запечата в главата ми – „Джеймс Блънт отваря ципа на душата си пред публиката".
Именно това се случи. Водовъртеж от емоции. Както тъгата, така и усмивките се преобразяваха пред очите ми и звучаха плътно от сцената. Без нито един фалшив тон. Музиката на Блънт е толкова жива и пулсираща, макар и минорна и баладична, поради факта, че нито една песен не е преструвка. Всеки тон, изплъзнал се от устните му, е преживяна болка. Всяка нота носи спомен.
Когато животът се стоварва на главата ни и на раменете ни пада тежестта на всички „ако"-та и „защо"-та, които ни обграждат, именно тогава имаме нужда от малко подкрепа. Именно когато се затворим за света, когато душите ни крещят, сковани в кожите ни, когато тишината на празния апартамент става осезаема и задушаваща, именно тогава музиката му добива силата да лекува.
Джеймс Блънт, този път на живо, показа колко е важно да изгрееш ("Shine On"), колко е пречистващо да разкажеш за тишината на смъртта ("Carry You Home"), колко е болезнено да броиш заминаващите влакове и години ("1973"), колко е трудно да бъдеш силен ("Cry", "Tears And Rain"), колко е страшно да имаш избор ("Same Mistake"), колко е важно да обичаш ("Goodbye My Lover", "I Really Want You") и колко е лесно да направиш сам живота си прекрасен ("Youre Beautiful").
Да, музиката – и по-точно тази на Джеймс Блънт, е в състояние с пулс да зареди изморените тела. И съзнания. Как бенд от петима души, които разказват душите си, могат да те накарат да преживееш себе си - отново и отново. Стоя в тъмнината с очи, приковани в сцената, и пускам минорните акорди да се влеят в мен. Кадифен глас – гали и кара сърцето да пулсира в ритъм.
Не само за мен, но за повечето от присъстващите, целият концерт беше съвсем мистично преживяване. Прераждане. Освобождаване от емоциите, които са се затлачили в душата. Но освобождаване, в което отделната личност има точно толкова участие, колкото и музикантите на сцената.
Именно това е Джеймс Блънт: мъж, който успява да раздаде себе си на всеки, който има смелостта да отвори сърцето си. Бях сигурна в това, когато изпълнителят скочи от сцената и се затича из залата. Хората докосваха ръцете му един през друг. Когато мина покрай мен, и аз долепих длани до кожата му, почти осезаемо в мен се вля енергията, която гореше в очите му. Съвсем реално, човекът, който ме приспива вечер, когато плача, гласът, който успокоява нараненото ми сърце, усмихнат се докосна до публиката си.
Нереалното в случая е, че сякаш този концерт, завършил с дълъг и емоционален бис, беше само и единствено с цел да презареди хората с доза надежда.
Следващата празна и тиха нощ си пуснете Блънт и го оставете да погали душите ви. Следващия път, когато искате да кажете „Сбогом" или „Обичам те" и не знаете как ... оставете това на Джеймс.
Той ще ви подскаже.
С този лайтмотив, вплетен в мислите ми, прекрачвам входа на зала 1 в НДК снощи.
Помещението е наелектризирано до пръсване. Тъмнината се е спуснала меко над главите ни – и тя чака Джеймс Блънт. Когато първият акорд докосна ушите ни, когато музикантът се затича рошав по сцената, когато в душите ни се просмука тъгата и радостта на музиката, тогава нищо наоколо вече не съществуваше.
Англичанинът ми припомни, защо съм го назначила за лечител на душата си, тогава, когато денят ми е непоносим. Музиката му намира пролуките в мен и се плъзва сред мислите ми винаги, когато имам нужда да намеря покой. Един толкова мек глас няма как да не накара страховете ни да се изпарят. "Goodbye My Lover". Емблематично. Звучи сякаш универсално за всички, които се разделят с една любов – някога, и сега, когато все още се разделят с мечтите си за нея, той успокоява наранените чувства.
Снощи се случи нещо неочаквано за мен. В залата, съвсем долепени до мен бяха всичките мои емоции. Плаках. Радвах се. Слушах музиката. Изживях душевен катарзис. Изправих се пред всичките си раздели, пред тъгата си, пред оптимизма си, пред надеждите си. На живо уютът на гласа му е още по-осезаем. Сцената се превърна още след първото парче в клубен подиум. Разстоянието изчезна. Зала 1 стана малък клуб. Осветлението прие формата на огнена свещ сред нощта.
Усещането не беше за концерт на нашумяла поп звезда, а сякаш група хора, които могат да надникнат в душата ти са се събрали, за да помогнат да преживееш тежестта на деня. Приглушените акорди на акустичната китара и нежните клавиши на пианото ме водиха през концерта, като през лабиринта на моето всекиднение.
А Джеймс стоеше пред нас като дълго чакан миг, като напевен спомен, като снимка на мечтите ни.
Уникално е усещането да се изправиш пред подобен Глас. Истината е, че колкото и дар слово да имам, ми е ужасно трудно да ви разкажа за този концерт. Ивайло Кицов ни каза нещо преди концерта, което се запечата в главата ми – „Джеймс Блънт отваря ципа на душата си пред публиката".
Именно това се случи. Водовъртеж от емоции. Както тъгата, така и усмивките се преобразяваха пред очите ми и звучаха плътно от сцената. Без нито един фалшив тон. Музиката на Блънт е толкова жива и пулсираща, макар и минорна и баладична, поради факта, че нито една песен не е преструвка. Всеки тон, изплъзнал се от устните му, е преживяна болка. Всяка нота носи спомен.
Когато животът се стоварва на главата ни и на раменете ни пада тежестта на всички „ако"-та и „защо"-та, които ни обграждат, именно тогава имаме нужда от малко подкрепа. Именно когато се затворим за света, когато душите ни крещят, сковани в кожите ни, когато тишината на празния апартамент става осезаема и задушаваща, именно тогава музиката му добива силата да лекува.
Джеймс Блънт, този път на живо, показа колко е важно да изгрееш ("Shine On"), колко е пречистващо да разкажеш за тишината на смъртта ("Carry You Home"), колко е болезнено да броиш заминаващите влакове и години ("1973"), колко е трудно да бъдеш силен ("Cry", "Tears And Rain"), колко е страшно да имаш избор ("Same Mistake"), колко е важно да обичаш ("Goodbye My Lover", "I Really Want You") и колко е лесно да направиш сам живота си прекрасен ("Youre Beautiful").
Да, музиката – и по-точно тази на Джеймс Блънт, е в състояние с пулс да зареди изморените тела. И съзнания. Как бенд от петима души, които разказват душите си, могат да те накарат да преживееш себе си - отново и отново. Стоя в тъмнината с очи, приковани в сцената, и пускам минорните акорди да се влеят в мен. Кадифен глас – гали и кара сърцето да пулсира в ритъм.
Не само за мен, но за повечето от присъстващите, целият концерт беше съвсем мистично преживяване. Прераждане. Освобождаване от емоциите, които са се затлачили в душата. Но освобождаване, в което отделната личност има точно толкова участие, колкото и музикантите на сцената.
Именно това е Джеймс Блънт: мъж, който успява да раздаде себе си на всеки, който има смелостта да отвори сърцето си. Бях сигурна в това, когато изпълнителят скочи от сцената и се затича из залата. Хората докосваха ръцете му един през друг. Когато мина покрай мен, и аз долепих длани до кожата му, почти осезаемо в мен се вля енергията, която гореше в очите му. Съвсем реално, човекът, който ме приспива вечер, когато плача, гласът, който успокоява нараненото ми сърце, усмихнат се докосна до публиката си.
Нереалното в случая е, че сякаш този концерт, завършил с дълъг и емоционален бис, беше само и единствено с цел да презареди хората с доза надежда.
Следващата празна и тиха нощ си пуснете Блънт и го оставете да погали душите ви. Следващия път, когато искате да кажете „Сбогом" или „Обичам те" и не знаете как ... оставете това на Джеймс.
Той ще ви подскаже.
Източник: mysound.bg
