В специално интервю за Дир.бг психологът Теодора Гергинова коментира реалността за семействата, в които има психично болен. За срама, комплексите и стигмата...

Теодора Гергинова е завършила психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има специализации по клинична и консултативна психология и социална психология. Дипломиран психодрама терапевт и фамилен терапевт. Има опит във водене на психотерапевтични групи и бизнес тренинги, както и в индивидуалното и фамилно консултиране и психотерапия. Участвала е в адаптирането и развиването на психологически тестове за възрастни и деца.

Преодоля ли българинът издиганата с десетилетия преграда, зад която се крие и мълчи, ако член от семейството му има нужда от помощ от психолог?

- Не съм сигурна. Това е процес и вероятно ще отнеме още доста години. Освен това е необходима и по-глобална информираност по тези въпроси. Всички мои колеги в своята си област на действие говорят, информират, образоват. Добре е, че все повече колеги се изказват по въпроса публично, че има интерес от медиите за тези проблеми. Смятам, че говорейки за това, може да се подпомогне случването и най-малкото хората да са по-малко притеснени да споделят с околните, че те самите или някой от семейството им има нужда от психологическа подкрепа. 

Друг подходящ подход би бил да се насочим към децата и тяхното здравно образование, да се работи с тях в училище в посока да могат да познават емоциите си, да изразяват чувствата си, да разпознават емоциите у другите, да се учат на разбиране и съпричастност.

Защо българското общество не желае да говори за психичното си здраве? Подценява ли го? 

- Интересен въпрос! Вероятно българското общество не иска да се говори за психичното си здраве, защото самото то е болно. По-лесно е да се говори за болните членове на обществото, да бъдат отхвърлени, забравени, отколкото да мислим, че нездравата реалност на обществото ни разболява. Като системен терапевт гледам на обществото като на система, като на едно семейство. Никое семейство не иска да признае, че не се справя с грижите за някой от своите членове. И в този ред на мисли обществото ни не иска да говори за психично болните, защото така всички се чувстваме несправили се, а и не искаме да поемем тази отговорност. 

От друга страна има твърде много други неща за решаване в обществото и темата за психичното здраве все остава на заден план. Най-присърце вземаме нещата, когато сме лично засегнати – или ние самите не се чувстваме добре, или някой наш близък страда. Дотогава всеки мисли за психичната болест като за нещо, което никога няма да му се случи – на него самия или в семейството му. Освен това симптомите на тялото са по-лесно разпознаваеми от тези на душата. Но понякога тялото ни дава сигнали, че не се чувстваме добре и емоционално. 

Въпреки това често хората търсят помощ при лекар и физическо обяснение за състоянието си. Добре е, че в това също има промяна – личните лекари и специалистите все по-често насочват свои пациенти към консултация с психолог.

Може ли българинът да говори за проблемите и чувствата си? 

- За проблемите си – да, за чувствата си – по-трудно. И все още съществува вярването, че по-добре да споделим с приятели, семейството, близки, отколкото с професионалист. Не че съм против това да получим подкрепа от най-близките си, но психотерапията е възможност и за нова гледна точка. Освен това е възможност да се срещнеш със себе си, сам да поемеш отговорност върху решенията си, да искаш да промениш живота си. Това понякога не се одобрява от най-близките ни. Да се научим да говорим за чувствата си изисква определена нагласа, време и усилия, нужно е да се доверим, да почувстваме съпричастност. Мисля, че този процес е много улеснен в кабинета на психотерапевта. Споделянето на това как се чувстваме може да се приеме като слабост от околните и затова по-лесно се случва в сигурната и неосъждаща среда на психотерапевтичния кабинет. 

Вие сте фамилен терапевт. Кога едно семейство търси Вашата помощ? 

- По-често семействата се свързват с терапевт, когато стане въпрос за проблем с децата им. Впоследствие често се оказва, че проблемът е системен и касае цялото семейство. Случвало се е работата да продължи само с двойката. Радвам се, че все повече семейства сами са достигнали до знанието, че случващото се във взаимоотношенията влияе на всички и най-вече на децата. Има семейства, които минават през различни кризи или на цялото семейство, или на някой от членовете му и тогава имат нужда от обяснение за случващото се. Понякога се консултират за етапите на развитие на децата си и как да родителстват по-успешно. 

Радвам се също, че все повече двойки решават да потърсят фамилен терапевт, за да се опитат да подобрят отношенията си и да продължат напред със знанието, че няма да е лесно и бързо. Раздялата често е по-лесното решение. Фамилната терапия дава възможност също партньорите да се разделят по цивилизован и уважителен начин с най-добрата грижа за децата след развода. Много ми се иска фамилният подход все повече да бъде използван, когато има психична болест в едно семейство. Тези семейства имат нужда от подкрепа, за да функционират, съобразено с нуждите на страдащия член. Носителят на психична болест в едно семейство, има нужда от постоянни грижи и често семейството изчерпва собствените си ресурси за справяне.

Много хора считат депресията за „лиготия“, така ли е всъщност?

- Или депресираните хора често се определят като мързеливи. За мен и колегите ми не е така. Депресията е сериозно душевно страдание и тези хора се нуждаят от грижи и внимание. Често са изгубили смисъла на съществуването си и се чувстват неразбрани дори от най-близките си. Понякога се насочват към търсене на физически причини за състоянието си – или сами, или го правят близките им. Не е леко приемането на депресията – нито от самия страдащ, нито от семейството му. Особено когато е в активна възраст, натоварен е с много отговорности и от него или нея се очаква да може да се справя с всичко и да се грижи за децата си или възрастните си родители.

Как човек може да различи стрес от депресия? 

- Без да бъда изчерпателна докрай по темата, за мен стресът е движеща сила в нас, когато е в умерени количества. Когато обаче сме подложени на системен и интензивен стрес, е възможно все по-трудно да се справяме с ежедневните си задачи, да управляваме живота си и тогава може да се откажем, да се чувстваме потиснати, несправящи се. Но се чудя дали е нужно да можем да различаваме стрес от депресия. Мисля, че по-важното е да знаем кога да потърсим помощ. И в двата случая ще има твърде много сигнали, които да ни насочат към това. Понякога човек, изпаднал в емоционална криза, сам няма желание, нито ресурс да се погрижи за себе си и да потърси помощ. В такива случаи тези сигнали са разпознаваеми за обкръжението му и близките му биха могли да го подкрепят като го насочат към специалист. 

Вече има достатъчно информация в интернет, което поне да ни помогне да се ориентираме към какъв специалист да се обърнем. Много често всичко, което се случва с нас, обясняваме с това, че сме подложени на стрес. Но не винаги това е причината да се чувстваме нервни, тревожни, преуморени, депресирани. Най-добрият вариант е да потърсим консултация със специалист, който да установи какво е състоянието ни. 

В България все още на терапията при психолог се гледа като на екзотика. Променят ли се нещата? 

- В моята практика идват хора в нужда, а не такива, които да възприемат психотерапията като нещо екзотично. Смятам, че реалността се променя. Когато мой клиент или семейство споделят, че са насочили свои близки към мен, това означава, че могат да говорят свободно за този си опит и не се срамуват. Освен това вероятно са намерили полза за себе си. 

Не бих се радвала обаче, ако психотерапията стане мода в нашето общество. Тогава ще загуби смисъла си. Можем да мислим за психотерапията като за екзотика, вероятно защото не всички хора могат да си позволят финансово психотерапия. В България психотерапията не се покрива от Здравната каса. Все още нямаме закон за психотерапията и това допълнително затруднява нещата. Както с възможността на хората да ползват услугата, така и с качеството й. 

Смятате ли, че лепенето на етикети до голяма част спира нуждаещите се от специализирана помощ хора да я потърсят. Имам предвид, че в България обичайно се използва една дума за тях - „луди“. 

- Като че ли и това се променя. Поне с някои от психичните страдания. Вече по-лесно се говори за тревожно разстройство, паник атаки, фобии, стрес, депресия. По-социално приемливо е и самите страдащи по-лесно споделят за това. Както и не спират да работят, живеят сравнително активно, имат социален живот. С други психиатрични диагнози като шизофрения, биполярно афективно разстройство не е така. 

Това са хора, които завинаги остават отвъд социума, приятелски кръг, не могат да си намерят работа, не са ангажирани с нищо през деня. Те са етикетирани и възприемани единствено като тежест и заплаха. Смятам, че те имат нужда от комплексна грижа – психиатрична помощ, психотерапевтична такава, социална работа, възможност за трудов ангажимент. Всичко с цел да не се чувстват изключени от обществото и да живеят по-качествен живот. Смятам, че всеки човек има изконно право на това. 

В интервю за Дир.бг д-р Цветеслава Гълъбова каза, че на никого в държавата не му пука за психично болните. Вие какво мислите? 

- Вярвам, че има хора, на които им „пука“ – на тези, които работят с тях, както и на техните близки. На обществото започва да му пука, когато са преминати социалните норми. Държавата тогава се опитва да се задейства. Но това не променя нещата. Обикновено хората с психично страдание отново са заклеймявани, обвинявани. На извършеното от тях не се гледа като на симптом на обществото или семейството, или на липса на грижа от държавата, а като на техен недъг и несправяне. 

Няма как при тези обстоятелства да очакваме те да не са враждебни или агресивни. За мен решението не е в това хората, страдащи от психична болест, да бъдат затваряни в психиатрии до края на живота си, а с тях да работи мултидисциплинарен екип, за да могат по-лесно да се адаптират в социалната среда, да могат да поемат грижа за себе си и да бъдат реабилитирани в обществото ни.