През 2015 режисьорът Джей Джей Ейбръмс и сценаристите Лоурънс Касданс и Майкъл Арнд изпълниха изключително тежката задача да продължат една от най-обичаните и почитани истории, създавани някога. Подходът, който избраха за “Силата се пробужда”, бе почти дословно следване на “Нова надежда”, сложил началото на цялата вселена Star Wars. Имахме нова Империя в лицето на "Първия ред", нова Съпротива, както и нова Звезда на смъртта, която чакаше своето разрушение. Еквивалентът на Люк Скайуокър извърши бягството си от пясъчна планета, като в микса имаше неосъзната Сила и неориентирани герои, търсещи себе си и своя път, във всеки от лагерите. И ако това не бе достатъчно, присъствието на легендарните любимци Люк, Лея, Хан и Чубака успя да усили носталгията до кресчендо, което накара много хора да виждат в “Силата се пробужда” просто освежен римейк на любим филм.
С това начало страховете, че режисьорът Райън Джонсън ще се пусне по течението и ще превърне “Последните джедаи” в римейк на “Империята отвръща на удара”, бяха напълно основателни. Това обаче не спря надеждата, че все пак ще видим отцепване от познатото в Сагата, за да видим нов поглед към любимата ни Далечна галактика. Резултатът е, че Епизод VIII постига успеха си благодарение на факта, че Джонсън всъщност намира изненадващо добър баланс между двата подхода и създава свеж нов филм, носещ много познати елементи.
Със сигурност има моменти, които ще напомнят за “Империята отвръща на удара”, както и препратки към “Завръщането на джедаите”, но за разлика от Епизод VII тук няма игра с носталгията и това са по-скоро приятни детайли. Така Джонсън успява да засили ефекта на привидното отдалечаване от някои неща, с които сме свикнали.
Една от най-важните теми във филма е взаимоотношението на героите с миналото и бъдещето. Водени от изключително много загуби - на надежда, на животи и на възможности, повечето герои в някакъв момент говорят за нуждата да обърнат гръб на миналото, което ги дърпа назад, и да погледнат напред. Освен в контекста на самия филм това е интересен коментар към “Силата се пробужда”, но и към най-верните фенове на Сагата, за които вероятно също би било добре да гледат към бъдещето на тази вселена.
Тази тема превръща “Последните джедаи” в често болезнен филм за загубата и реакцията ни към нея. Оттук произтичат някои от най-приятните и интересни елементи във филма, като реакциите на различните поколения герои към събитията. Докато по-опитните възприемат процеса като болезнен, но нужен, младите герои активно търсят отговори и решения. Това води до изключително достоверен и приятен преход към новото поколение герои в “Междузвездни войни”, които са не по-малко забележителни от любимците ни от оригиналната трилогия.
Всъщност негодуването на част от феновете спрямо Кайло Рен и Рей като антагонист и протагонист би трябвало да се укроти напълно след Епизод VIII. Тук двамата, както и Фин продължават пътя си и са все по-пълнокръвни и развити персонажи, които имат все по-голямо значение за историята. В 152-те минути на филма Джонсън успява да раздели главните герои в отделни линии на историята и да представи нови герои като желязната, но емоционална вицеадмирал Амилин Холдо (Лора Дерн) и техничарката от Съпротивата Роуз (Кели Мари Тран). Въпреки това фокусът е добре разпределен, а сюжетните линии са така подредени, че да видим бунтарската същност на Съпротивата, предизвикана от злото на “Първия ред”.
Най-изненадващото постижение на Джонсън е, че съумява да вдъхне повече живот и “плътност” на почти всички ключови персонажи с дребни детайли, които оставят силно впечатление. Дори най-слабата сюжетна линия дава необичаен поглед към архетипни герои, които досега сме свикнали просто да се впускат в приключенията и опасностите. Въпреки че резултатите са неконсистентни, усещането е в унисон с тона на филма. Дори вътрешната борба на Лея Органа (Кери Фишър) между задълженията ѝ като лидер, загрижеността ѝ към хората и личното ѝ отношение към някои от тях е като препратка към цялото усещане от филма. Джонсън ни потапя в усещането за загуба, особено осезаемо в ролята на Кери Фишър, за да ни покаже, че трябва да оставим познатото, за да продължим напред.
Сред всичко това обаче има и богати дози приключение и екшън в разнообразни стилистики, познати от сагата до момента. От преследвания в стила на “Невидима заплаха”, през проникване във вражеските територии ала Rogue One, до космически битки и дуели със светлинни мечове. Тук има и елементи, които ще са обект на дългогодишен дебат между феновете, най-вече някои нови възможности на Силата, както и няколко поразително тежкарски момента, които ще са крайъгълни камъни не само за света на Star Wars.
Като финална подправка към това са няколко откровено изненадващи момента, които слагат неочакван край на нишки, отворени в “Силата се пробужда”. Всъщност някои ключови въпроси получават доста директни и чисти отговори, въпреки че други детайли продължават да остават отворени. Може би финалната капка, която превръща филма в най-добрата изненада на годината, е изключително свежото чувство за хумор, което се появява в някои моменти, включително и в редиците на “Първия ред”, което може би е сред най-радикалните прояви на смелост на Джонсън.
Сред загуба, хумор, мрачни констатации и предизвикателства и философски размисли за значението на миналото и потенциалното бъдеще “Последните джедаи” успява да предложи най-вълнуващия филм в Сагата до момента. Запазвайки частично тона на реверанс към миналото, който е пропит в “Междузвездни войни” още от “Нова надежда”, Джонсън съумява да поеме в нови посоки, които се усещат едновременно радикално различни от всичко досега, но и уютно познати. След тези 152 минути съм сигурен в две неща. Ще има изключително много недоволни фенове, пълни с въпроси. Също така обаче Сагата е в изключително добри ръце и я очаква светло бъдеще, в което вълнението за Епизод IX може да започне още днес.
