Местен лидер на БСП в Бургас казва в националния ефир, че обвиненият в укривателство на Митьо Очите общински съветник Бенчо Бенчев е дарител на партията: „Дали са били 20, 30 или 50 (хиляди лева) не мога да ви кажа, но е помагал, води се отчетност“. В публичния регистър с дарителите на партиите обаче такъв факт не е отразен. Националното ръководство на БСП също официално отрича подобно дарение. После обаче се обажда и самият Бенчев: „Да, спонсорирал съм с пари БСП. Много повече от това, което се говори. Щом не могат да кажат точно колко съм дал, значи има черна каса”.

Не е изключено всички в тази история да казват истината – и в местната организация да са постъпвали такива дарения, и в официалните отчети това да не е отразено, а и самият дарител да е давал повече, отколкото са стигали до местната партийна каса. Най-вероятно тази история ще приключи без да научим нещо повече, защото всичко е ясно – да, така се финансират предизборните кампании в България и има много прости обяснения защо е точно така. Първо, правилата са писани за някаква идеална ситуация, не отчитат реалността и „плачат“ да бъдат прескачани. И второ, нарушаването на правилата не води до никакви последици – доказано е.

Законът срещу реалността

Изборният кодекс ограничава финансирането на партиите – и като размер, и като произход. Не може на избори за парламент разходите на една партия да надвишават 3 милиона лева. Не може на местни избори кампанията да струва повече от 8 милиона за цялата страна, като в тези пари трябва да се вместят кампаниите за кметове и съветници във всичките 265 общини. В рамките на тези пари, не може и разходите за кампанията за един съветник да надвишават 5 хиляди лева. Сега си представете един кандидат-съветник, който призовава избирателите да гласуват за него с преференция и за целта „украси“ града с билбордове. Ясно е, че няма да стигнат 5 хиляди лева. Разходите на големите партии често са повече от лимита и затова част от парите изобщо не се отчитат – това е т.нар. черна каса.

Законът разрешава дарения само от физически лица, но не и от фирми. Пари обаче обикновено се генерират от икономическа дейност, която се осъществява от юридически лица. Затова даренията от бизнеса, каквито са повечето дарения, се налага да „се разхвърлят“ на физически лица, които да ги внесат официално в партийната каса. Всеки може да знае, че в града Х фирмата Y спонсорира кампанията на кмета, но това няма как да присъства някъде черно на бяло. Има и още ограничения – максималният размер на едно дарение от физическо лице е 10 хиляди лева. Когато някой реши да подпомогне нечия предизборна кампания с по-голяма сума, тези пари се разпределят на необходимия брой хора, за да бъде спазен законът. Когато няма на разположение подставени дарители – отиват направо в черната каса. Вероятно законодателят е приел ограниченията с добри намерения, но практиката сочи, че твърде често те са неприложими и партиите заобикалят закона.

Никакви санкции

Емблематична е кампанията на „България без цензура, ЗНС, ВМРО и Гергьовден” за европейските избори през 2014 г. По думите на прокурори по делото „КТБ“, фалиралата банка е спонсорирала тази кампания с „25-30 милиона“. Разходите тогава наистина бяха впечатляващи, но официално отчетените бяха само 1 милион и 200 хиляди лева. Малкото отчетени пари са били транспортирани посред нощ от банката в колите на притежаваната от Цветан Василев ТВ7, след което масово са записвани еднакви дарения – днес, например, десет човека в едно село даряват по 1000 лева, утре в съседното село други 15 души даряват по 10 хиляди лева и т.н.

Твърде често записаните като дарители изобщо не подозират за тази своя щедрост, а телевизиите показаха достатъчно хора, които през живота си не са виждали 10 хиляди лева накуп, но според регистъра са дарили точно толкова на Бареков.

След толкова много свидетелства за масови нарушения, прокуратурата обяви, че проверява сигналите. И толкова. Резултат няма, няма и санкции за нарушителите. Така една очевидно престъпна кампания остана без последствия. Затова никой не трябва да се учудва защо финансирането на предизборните кампании продължава да става точно по този начин. На теория законодателят е забранил дарения от фирми и е ограничил размера, но това не може да спре бизнеса да подкрепя фаворитите. Забранил е и анонимните дарения, но това не може да принуди някоя фирма да излезе на светло, когато подпомага по-малка опозиционна партия, защото ще ѝ бъде „напомнено“ от институциите да не го прави повече. Нито законът има връзка с реалността, нито някой следи ефективно за спазването му. Защо тогава партиите да се съобразяват?