Колко таксита има в Ню Йорк? А колко сълзи в бутилка джин? Това не е просто текст на песен на австралийския музикант Пол Кели. Подобни въпроси е много вероятно да чуете по време на интервю за работа.

През последните години, стана обичайна практика шефовете да задават на кандидатите за работа въпроси, на които е невъзможно да бъда отговорено. Няма подходящ отговор на тези главоблъсканици. Предполага се, че те трябва да помогнат на интервюиращия да оцени начина на мислене на кандидатите. По-важно е как стигате до дадено заключение, отколкото какво точно е заключението ви.

Главоблъсканиците водят началото си от бизнес консултантските фирми. Току-що завършили кандидати, надяващи се да бъдат наети на работа биват питани: “Колко телефонни кабинки има в Манхатън” . От тях не се очаква да посочат произволен брой, а да демонстрират как биха разрешили дори най-безумния проблем.

Макар много шефове да се кълнат в главоблъсканиците, изследване, публикувано в списание Приложна психология, откри че всъщност те са безполезни, що се отнася до определяне на най-подходящите кандидати за дадената длъжност. Истината е, че главоблъканиците просто помпат егото на човека, задаващ въпросите.

Резултатът от изследването повдига един въпрос: ако интервютата не могат да определят най-подходящия кандидат, тогава какъв е смисълът им? Няма как да се отървем от усещането, че процесът на избор на служители е прикрита форма на мъчение, чиято цел е да накара кандидатите да се почувстват безполезни, а интервюиращите като интелектуални гиганти.

Само си помислете за дългия списък с личностни характеристики, необходими дори за не толкова престижни позиции. Или за онези болезнени центрове за оценка на уменията, в които от вас се очаква да се държите мило с конкурентите. А има и фирми, които очакват от кандидатите да записват видеа, за да покажат колко са страхотни. Всички тези упражнения целят не да подберат най-подходящия кандидат за позицията, а да уверят шефовете колко велики са.

Източник: theguardian.com