Учени, историци и политици предупреждават, че западната култура достига критичен момент. Процесите на ескалиращо неравенство и изчерпване на ресурсите се насочват към точка, в която много цивилизации от миналото се заливат от политически вълнения, войни и накрая загиват, пише NewScientist.
Дали пък това не е медиен шум в стил „сички ше омрем”? Или пък сме потънали в блажено неведение, подобно на съвременен еквивалент на римляните, заварени на трапезите, докато варварите чукат на вратите?
По-важното е, дали науката има някакви идеи за това, какво наистина се случва, какво може да се случи по-късно и как хората биха могли да обърнат потенциално опасните процеси?
Идеята, че западната мощ и влияние постепенно спадат, може би като прелюдия към рязко падение, не е от вчера. Но тя става по-актуална с последните политически събития - и в САЩ, и в Стария свят, Европа, а и в нашата страна, затънала в собствените си проблеми.
Използването на науката за прогнозиране на бъдещето не е лесно, не на последно място защото трудно можем да дефинираме понятия като "колапс" и "западна цивилизация". Говорим за разпадането на Римската империя например в средата на първото хилядолетие, но има много доказателства, че империята съществува под някаква форма векове след това и че нейното влияние продължава и днес. Краят на Древен Египет е повече промяна в баланса на властта, отколкото катастрофално събитие, в което всички загиват. И така, когато говорим за колапс, имаме предвид, че хората губят всичко и се връщат тъмните векове? Или е просто известно време на социални и политически бури?
Западната цивилизация е подобно хлъзгаво понятие. Грубо казано, тя обхваща части от света, където доминиращите културни норми имат произход от Западна Европа, включително Северна Америка, Австралия и Нова Зеландия. България несъмнено също е част от Западната цивилизация. Отвъд това обаче линиите стават по-неясни. Други цивилизации, като Китай, са изградени върху различни набори културни норми, но благодарение на глобализацията определянето на мястото, където западната култура започва и завършва, далеч не е лесно.
Въпреки тези трудности, някои учени и историци анализират възхода и падението на древните цивилизации, за да търсят модели, които да ни дадат идея за това, което ни предстои.
Така че има ли някакви доказателства, че Западът достига своя край?
2020 - краят на два цикъла
Според Питър Търчин (Peter Turchin, роден в Русия под името Петр Турчин), еволюционен антрополог в Университета в Кънектикът, със сигурност има някои тревожни признаци. Търчин е популационен биолог, който изучава циклите на възход и спад в популациите на хищници и жертви, когато осъзнава, че уравненията, които използва, биха могли да опишат и възхода и падението на древните цивилизации.
Търчин се опитва да въведе научния метод в историята или поне някакви елементи на точните науки в нея: „Обществото е сложна нелинейна система, в която е необходимо да се използват математически методи. Първо, не можем само по хипотеза да прогнозираме някакви данни. Трябва тази хипотеза да се превърне в математически модел, всичко да се изчисли, да се извлече прогнозата от модела. Тогава можем да проверим тези прогнози въз основа на историята, която се случва в различни региони и по различно време. Ето това е нашият подход”.
В края на 90-те години Търчин започва да прилага тези уравнения към историческите данни, търсейки модели, които свързват социални фактори като неравенството в благосъстоянието с политическата нестабилност. Търчин забелязва в миналите цивилизации на Древен Египет, Китай и Русия два повтарящи се цикъла на периоди на размирици, определящи епохата.
Той излага своите идеи в Nature през 2012 г., а до заключенията си стига след анализ на числеността на населението, правоохранителните органи, политическата нестабилност и социалната структура. Всяка от тези променливи се състои от друга серия елементи, които се анализират математически.
Търчин и неговият екип установяват, че две тенденции доминират в данните за политическата нестабилност. Първата, която те наричат "секуларен (светски) цикъл", продължава два или три века. Започва с относително егалитарно общество, в което предлагането и търсенето на труд приблизително се балансират. След това населението нараства, предлагането на труд започва да надхвърля търсенето му и така става по-евтин. Формират се богати елити, докато стандартът на живота на работниците пада. Тъй като обществото става все по-неравнопоставено, цикълът влиза в по-деструктивна фаза, в която мизерията на най-ниските слоеве и борбата между елитите допринасят за социалните турбуленции и в крайна сметка - до колапс.
Изследователите наблюдават и по-кратък цикъл, който обхваща 50 години - приблизително две поколения. Турчин нарича този цикъл "бащи и синове", защото се основава на противоположната реакция на децата по отношение на поведението на техните родители:
- Бурно (турбулентно) поколение - бащата реагира бурно на социалната несправедливост;
- Миролюбиво (спокойно) поколение - синът живее с мизерното наследство на произтичащия от това конфликт и се въздържа.
Третото поколение започва цикълът отново. Търчин сравнява този цикъл с горски пожар, който се разпалва и изгаря, докато се натрупат достатъчно количество храсталаци и цикълът се възобновява.
Преглеждайки историята на САЩ, Търчин забеляза върховете на безредиците през 1870, 1920 и 1970 г. и както можем да видим, интервалът между тях е константа - 50 години.
Още по-лошо, той предвижда, че краят на следващия 50-годишен цикъл, около 2020 г., ще съвпадне с турбулентната част на по-дългия цикъл, предизвиквайки период на политически вълнения, които ще бъдат поне равни на тези от около 1970 г., когато бе пикът на движението за граждански права и протестите срещу войната във Виетнам.
По-горе е графика на Job Flores Fernandez на базата на изследванията на Търчин, която е по-обобщена и не отразява ежегодните стойности за различните променливи. В нея се вижда как през последната четвърт винаги има нарастване на расисткото насилие, свързано с трите етапа на Ку-Клукс-Клан. Търчин твърди, че за да се случи увеличаването на насилието, "хората трябва да започнат да се идентифицират силно с политическа група. Един мощен начин за сплотяването на групите и идентифицирането с тях е чрез ритуали, особено плашещи, болезнени или по друг начин емоционални, които създават ярки, споделени спомени".
Тази прогноза се съгласува с направената през 1997 г. от двама любители историци, Уилям Щраус (William Strauss) и Нийл Хоу (Neil Howe) в книгата им „Четвъртият завой: американско пророчество” (The Fourth Turning: An American prophecy). Те твърдят, че през 2008 г. САЩ ще навлязат в период на криза, който ще достигне своя връх през 2020 г. .
Търчин прави прогнозите си през 2010 г. преди изборите на Доналд Тръмп и политическите борби, които съпътстваха избора му, но тогава посочи, че сегашното ниво на неравенство и политически разделения в САЩ са ясни признаци, че страната навлиза в низходящата фаза на цикъла. Брекзит и каталунската криза намекват, че САЩ не са единствената част от Запада, която да усеща напрежението.
Що се отнася до това какво ще се случи по-нататък, Търчин не може да каже. Той посочва, че неговият модел работи на ниво мащабни сили и не може да предвиди точно какво може да накара безпокойството да се превърне в размирици и как могат да се случат лошите неща.
Как и защо турбуленцията понякога се превръща в колапс е нещо, с което се занимава Сафа Мотешарей (Safa Motesharrei), математик в Университета в Мериленд. Той забелязва, че докато в природата при съперничеството между хищници и жертви все някакви винаги оцеляват, за да се запази цикъла, някои цивилизации, преминали колапс, като тези на маите, критско-минойската и хетите, никога не се възстановяват.
Моделът “хищник – жертва”
За да разбере защо, математикът Мотешарей първо моделира човешкото население, сякаш са хищници, а природните ресурси - жертва. След това той разделя "хищниците" на две неравностойни групи, богати елити и по-малко богати обикновени хора.
Това показва, че или крайната неравнопоставеност, или изчерпването на ресурсите може да накара едно общество да се срине, но крахът е необратим едва когато двете съвпаднат. "По същество те се стимулират взаимно", обяснява Мотешарай.
Това взаимно стимулиране се нарича "коеволюция"- усъвършенстването на оръжията на хищника води до усъвършенстване на защитата на жертвата, увличайки се в своеобразна “надпревара във въоръжаването“.
Математическият модел за съвместното съществуване на два биологични вида може да се опише със система диференциални уравнения, известна най-вече за частния случай от типа “хищник – жертва” или модел Лотка-Волтера.
където | x1 – численост на популацията на първи вид (жертви); x2 – численост на популацията на втори вид (хищници); dxi /dt – скорост на промяна на числеността; ai – скорост на увеличение (намаление) на популациите в отсъствие на другия вид (раждаемост); ci - коефициент на самоограничение на численността(вътрешно видова конкуренция) bij - коефициент на взаимодействие между видовете. |
В природата популацията на жертвите ще расте експоненциално (поне в началото), а в отсъствието на жертви популацията на хищниците ще се съкрати до нула заради глада или в резултат на миграция.
Вероятността хищникът да се срещне с тревопасно е пропорционална на произведението x1 . x2 или колкото е по-голяма численността на един от видовете, толкова е по-вероятно да се срещне с другия вид. Ако bij е отрицателно число, то видът x1 (жертвата) при среща с другия вид намалява, а ако е положително това означава, че видът x2 при среща с другия вид се увеличава. Всяко изменение на броя на тревопасните влияе на численността на месоядните и обратно.
При уравненията в случая “хищник-жертва” b12<0; b21>0. Това предсказва оцеляването само на един от двата вида, ако собствената скорост на ръста на другия вид е по-малка от някаква критична величина. И двата вида могат да просъществуват, ако b12.b21< c1.c2 В този случай числеността на видовете извършва колебания, при това колебанията на численността на хищника закъсняват от колебанията на численността на жертвата.
Решението на тези уравнения показва, че двете популации се развиват циклично. Ако популацията на тревопасните се увеличава, вероятността за срещи хищник-жертва нараства и съответно (след известно време), нараства и популацията на хищниците. Но ръста на популацията на хищниците води до съкращаване на популацията на тревопасните (пак след известно време), което води до намаляване броя на потомството на хищниците, а това повишава броя на тревопасните и т.н.
Доколко моделът се покрива с действителността може да се види от графиката. Тя представлява криви на периодичните колебания на числеността на популациите на зайците и преследващите ги рисове в Канада, проследени от компанията за кожени палта “Хъдсън-Бей” в течение на 90 г.
Така е в природата, където рядко хищниците унищожават всички жертви.
А какво се случва сега в човешкото общество?
Мотешарай казва, че богатството на "имащите" действа като буфер от последиците от изчерпването на ресурсите по-дълго от "нямащите" и затова се противопоставят на призивите за промяна на стратегията, докато не стане твърде късно.
Това не е добре за западните общества, в които има опасно неравенство. Според неотдавнашен анализ най-богатият 1% от населението на света вече притежава половината богатство, а разликата между свръхбогатите и всички останали нараства след финансовата криза от 2008 г.
Джоузеф Тейнтър (Joseph Tainter), антрополог от Университета на Юта и автор на The Collapse of Complex Societies, споделя подобна мрачна визия. Той вижда най-лошия сценарий като изчерпване на изкопаемите горива, недостиг на храна и вода и милиони загинали за няколко седмици.
Това звучи катастрофално. Но мнозина не смятат, че моделът се отнася за съвременното общество. Може би е работил, когато обществата са били по-малки и по-изолирани, казват критиците, но сега? Можем ли наистина да си представим, че САЩ се разпадат във гражданска война, която ще засегне всички? Има армии от учени и инженери, работещи по различни решения, а на теория можем да избегнем грешките на миналото на обществото. Освен това глобализацията ни прави стабилни, нали?
Това се връща към онова, което имаме предвид под колапс. Екипът на Мотешарей определя историческите общества според строги географски граници, така че ако някои хора оцелеят и мигрират, за да намерят нови природни ресурси, те ще изградят ново общество. По този критерий, дори много напредналите общества да се сринат необратимо, това не означава непременно унищожение.
По тази причина много изследователи избягват думата "колапс" и вместо това говорят за бърза загуба на сложност. Когато Римската империя се разпадна, възникнаха нови общества, но техните йерархии, култури и икономики бяха по-малко сложни и хората живееха по-кратък, труден живот. Този вид всеобхватна загуба на сложност е малко вероятна днес, отбелязва Търчин, но не изключва по-леките му версии: разпадане на Европейския съюз, да речем, или САЩ да загубят своята империя под формата на НАТО и близки съюзници като Южна Корея.
Обаче почти никой не мисли, че перспективата за Запада е добра. "Трябва да сте големи оптимистисти, за да си мислите, че настоящите трудности на Запада са несериозни", коментира историкът Ян Морис (Ian Morris) от Станфордския университет в Калифорния, автор на „Why the West Rules – For Now”.
И така можем ли да направим нещо, за да смекчим удара?
Търчин казва, че манипулирайки силите, които подхранват циклите, например чрез въвеждането на по-прогресивни данъци, за да се преодолее неравнопоставеността на доходите и разрастващия се публичен дълг, може да стане възможно да се предотврати бедствието.
Червената крива показва върховете и спадовете на икономическото неравенство, а синята крива изобразява върховете и спадовете на благосъстоянието на населението. (кривите не отразяват абсолютните нива на тези две променливи, а отклоненията около тенденцията). The Double Helix of Inequality and Well-Being, Peter Turchin
Мотешарей смята, че трябва да удържим ръста на населението до нива, при които неговият модел показва, че са устойчиви. Тези точни нива се различават с течение на времето, в зависимост от това колко ресурси са останали и как ги използваме.
Хората не обичат дългите игри
Проблемът с тези видове решения обаче е, че хората не обичат дългата игра. Новите изследвания в психологията могат да обяснят защо това е така.
Когнитивните учени разпознават два обобщени начина на мислене - бърз, автоматичен, относително негъвкав и по-бавен, по-аналитичен и гъвкав. Всеки има своето приложение в зависимост от контекста и тяхната относителна честота в дадена популация отдавна се приема за стабилна. Дейвид Ранд (David Rand), психолог в Университета в Йейл обаче твърди, че това съотношение между двата начина в популациите всъщност се променят с течение на времето.
Да речем, че обществото има проблем с транспорта. Малка група от хора мислят аналитично и изобретяват автомобила. Проблемът е решен не само за тях, но и за милиони други, а защото много по-голям брой хора са били освободени от аналитично мислене - поне в тази област - има промяна в населението към автоматично мислене.
Това се случва всеки път, когато се изобретява нова технология, която прави средата по-удобна. След като голям брой хора използват технологиите автоматично, без да се замислят, проблемите започват да се натрупват. Изменението на климата, произтичащо от излишното използване на изкопаеми горива, е само един пример. Друг е прекомерната употреба на антибиотици, водещи до микробна резистентност.
Джонатан Коен (Jonathan Cohen), психолог в Принстънския университет, който разработва теорията с Ранд, отбелязва нещо, което може да помогне за решаването на загадката защо обществата се насочват към разруха, защо те продължават своето самоунищожително поведение, въпреки че по-аналитичните хора показват опасността пред тях?
"Влакът напусна гарата", коментира Коен, а хората, способни да виждат в бъдещето, не го управляват.
"Технологичните иновации може да не ни спасят, както в миналото"
Досега никой не се е опитал да свърже еволюцията на обществата с човешката психология. Ранд и колегите му смятат, че техният модел е прост и предлага обща посока, в която можем да търсим средства за защита. "Образованието трябва да е част от решението", подчертава Коен, добавяйки, че в училището може да се постави повече акцент върху аналитичното мислене.
Но Джоузеф Тейнтър твърди, че надеждата да се вдъхнови повече аналитично мислене е напразна. Резултатите от експериментите на поведенческата икономика ни показват, че човешките същества са много по-емоционални, отколкото рационални, когато става дума за вземане на решения. Той смята, че по-належащ проблем, който трябва да се реши, е тенденцията на намаляване на изобретенията в сравнение с инвестициите в научноизследователска и развойна дейност, защото проблемите в света стават по-трудни за решаване. "Прогнозирам, че в бъдеще технологичните иновации няма да могат да ни спасят, както в миналото", отбелязва той.
И така, наистина ли Западната цивилизация е пред своя крах?
Може би.
Но в крайна сметка оцеляването ѝ ще зависи от скоростта, с която хората могат да се адаптират. Ако не намалим зависимостта си от изкопаемите горива, ако не се справим с изкореняването на бедността и не намерим начин да спрем елитите да се сбият помежду си, нещата няма да свършат добре.
Според Тейнтър, ако Западът го преодолее, това ще бъде повече късмет, отколкото заради добра преценка.
"Ние сме вид, който постига успехите си без много планиране или усилия", казва Тейнтър. "Това е всичко, което някога сме правили, и всичко, което някога ще направим".