Художникът Владимир Запрянов гостува в галерия „Форум“с новата си изложба живопис под мотото „55“.

В платната, които е подредил  отново намират отражение авторовите търсения в дълбочина на симбиозата между човека, като микрокосмос и Вселената.

Той е съосновател на дружество на художниците „Кредо” и до 2001 г. е негов председател. Член е на КДК Хасково и КДК Димитровград. В периода от 1995 г. до 2005 г. е уредник на галерия „Кредо” в КДК Хасково. От 2003 г. в продължение на две години е председател на Дружеството на хасковските художници. В периода от 2007 г. до 2011 г. е директор на градска художествена галерия „Атанас Шаренков”, художествена галерия „Форум” и изложбена зала „Димитър Иванов-Лицо”.

-Владо, сигурно е емоционален момент за теб отново да се върнеш в тази галерия, тръгвал ли си е въобще Владо Запрянов от галерия „Форум“?

- В духовен план, може би никога няма да си тръгна, защото аз я чувствам като някакъв вид особен тип моя рожба. От самата идея за създаването й, през утвърждаването и крайния резултат, съм вложил цялото си сърце и никога няма да излезе това нещо от мен като усещане, където и да се намирам.

Аз не съм роден в Хасково, но всъщност в този град мина половината от живота ми. Тази галерия беше като апотеос на всичките ми години тук, част от които бяха и артистичните битки, които дори на моменти прерастваха в междуличностни. Когато стъпвам тук, поглеждам към пода и си мисля „можеше да бъде и трева“...

-Това означава ли, че заровихте томахавката с някои от колегите ти, с тези, които са били противници в битките, за които говориш?

-Сега вече гледам на доста от нещата с насмешка, защото когато човек е на сцената, той не може да се види с очите на публиката. От позицията на времето отчитам някои свои действия, като грешки. Но вървя напред, защото не е добре да се фиксираш само в миналото.

-Напоследък си много активен автор, имаш изложби буквално всеки месец из цялата страна.

-Аз май не съм спирал изобщо. Свикнал съм да правя изложбите си сам от А до Я-от от идеята, през изпъването на рамките, плакатите, разнасянето им ...Вероятно е така, защото съм правил това за много други хора през годините, като галерист и организатор.

Но напоследък гледам, когато усетя вътрешна емоция или някакво натрупване да го изразя буквално, не мислейки за самото рисуване, а само за изваждането на тази вътрешна стихия. И стават много истински нещата. Не мислиш какво прави ръката, тя всъщност действа според импулса на мозъка и усещанията на подсъзнанието.

Но това са много тънки неща, които искат силна концентрация.

-Но и готовност за откровение... Не се ли притесняваш от разголването, което си позволяваш, дори имената на картините ти понякога са безпощадни? Ти не просто споделяш, а често провокираш.

-Бих го нарекъл разголване на душата. Не се притеснявам, защото публиката винаги усеща кога едно нещо е истинско и кога артистът си съблича душата пред нея. Смятам, че това се цени и само така артистът, произведението му и публиката се намират в пресечна точка...тогава се получава късо съединение.

Аз просто съм си такъв. Моето усещане за света, за сериозното изкуство минава през тези неща, които сега показвам в галерия „Форум“. Това е моята същност. Това са нещата, които правя, за да развивам себе си. Аз не мога да не рисувам. Въпреки че съм се занимавал много през годините с организационна дейност, а в последствие съм получавал и предложения за чиновнически служби в областта на изкуството, отказвал съм ги.

-Провинциално ли е изкуството в провинцията?

-Провинциализмът не е място на раждане или на живот, той е начин на мислене. Познавам хора, които са родени на жълтите павета и не са на косъм от други, които са от село като манталитет и разбиране на нещата. Сега аз съм концетриран върху работата си и собственото си развитие и мисля, че с настоящата изложба бележа сериозно развитие напред. Поне така го отчитам аз.

Но не съм от хората, които с нокти и зъби искат да бъдат на всяка цена в медиите, в полезрението на прожекторите. Защото не мисля, че изкуството е надбягване с коне. Осъзнах, че човек просто трябва да следва своя си път и ритъм, да остави нещата да се случват естествено. Това е и част от моята вътрешна промяна, защото осъзнах, че не бива да се насилва нищо, нещата трябва да се случват по естествен път, като в природата.

-Какво те вдъхновява?

-Темите, които винаги са ме вълнували-съзерцанието, бягството. Защото аз смятам, че изкуството, освен отражение на света и живота около нас, може да бъде схванато и като бягство от тях. Мисията на изкуството според мен е да изкара хората именно от ежедневието им и да ги вкара в един паралелен свят, в който могат да се извисят.

Сблъсъкът между природата и дигиталния, пиксализирания човек, намира отражение в някои от последните ми картини. Словото ме пали много, понякога две думи могат да ме провокират към идея. И не обичам да повтарям неща.

Винаги търся духовния момент, не външния израз. Тайнството на Космоса в общ план и на вътрешния космос на човека-тази дълбини винаги са ме вълнували. Защото човек е едно необятно пространство, един микрокосмос, съчетан с Вселената. Дълбая в тайнствата, които всеки носи в себе си-харесват ми тези търсения.

Не харесвам картини, които не ти дават възможност да „извадиш“ още нещо от тях с пинцета, нещо съществено и духовно... А за мен в това е смисъла, който намирам да се занимавам с живопис въобще-чрез нея да изследвам и прониквам в света, който всъщност е необятен. Правя го така, както аз го усещам-винаги цветно и експресивно, но никога докрай...

интервю на Красимира Славова