Въпреки прокрадналата се предварителна информация за зловещото съдържание на най-новия филм на немския режисьор с турски корени Фатих Акин "Златната ръкавица" (The Golden Glove) първите зрители на екранизацията на нашумелия роман на Хайнц Щрунк останаха, меко казано, смаяни от степента на физиологична директност, която им се наложи да понесат по време на провеждащия се в момента международен кинофестивал
в Берлин.

Серийният убиец Фриц Хонка, действително живял в Хамбург през 70-те години на миналия век, е показан от Акин като отблъскващ мъж със счупен нос и разноглед поглед, напомнящ Квазимодо, който обаче напива, бие,
блъска и душѝ застаряващи, бедни, беззащитни и замаяни от алкохол бивши проститутки. Лекомислено озовали се в мизерния му таван, с малки изключения, те приключват земния си път като разчленени трупове, нервно наблъсквани от психопата в специално пригоден за целта таен шкаф. По определението на самия Акин "Златната ръкавица" е жанров филм, в който излъчването на главния персонаж е вдъхновено, както от мита за чудовището Франкенщайн, така и от една определена естетика на хорор киното.

В Берлин той пламенно защити тезата си, че документалната реконструкция на физиката и поведението на истинския убиец е била на заден план за сметка на собственото му усещане за този нестандартен индивид. "Всеки човек, колкото и отвратителен да е той, има право на лично достойнство. Искаше ми се някак да покажа, че дори извергът може да има своите малки мечти. Бих предпочел свят, в който няма серийни убийци, но, искаме или не, те съществуват и живеят редом с нас" - каза той на пресконференцията си в Берлин.

Хамбург от 70-те години е ограничен само до няколко общо взето безлични улици, за сметка на почти натрапчивото концентриране в пределно неуютното помещение на "Златната ръкавица", любимата кръчма на Хонка, където той примамвал жертвите си и най-вече в отвратителното, вонящо на трупове, негово жилище, където ги убивал. Цялостното изобразително решение на филма е в мръсно кафеникава гама, внушаваща усещането за засъхнала кръв, мръсна прах и трайни следи от цигарен дим.

Все пак сложността на снимките е била голяма и усилията на младия немски актьор Йонас Даслер (само на 22 години) са изключителни. За невероятно тежката си роля той всеки ден е бил гримиран поне по три часа. В същото време, ефектът на разногледството е постигнат с помощта на специално изработени лещи с нестандартна големина, върху които оптичен специалист е рисувал на ръка. Не по-малки са били и изпитанията за актрисите, изпълняващи ролите на жертвите, тъй като в името на достоверното представяне на собствените си насилствени умъртвявания, и на тях им се налагало да стигат до трудни за издържане крайности.

Невъзможно е да се предвиди доколко бъдещите зрители на филма ще се преборят със спонтанното отвращение, което няма как да не ги обхване при срещата си с него. По-важно е обаче да се проследи какви биха били реакциите към твърде нееднозначно му послание. Парадоксално или не, засега, "Златната ръкавица" е сред най-успешно продаваните заглавия в Берлин.

За доста по-различна защита на личното човешко достойнство става дума във великолепния филм на живеещата в Брюксел македонската режисьорка Теона Стругар Митовска "Господ съществува, името ѝ е Петруния". В него безработната 32-годишна Петруния, завършила история, но без какъвто и да е работен стаж, живее в скромния апартамент на родителите си в град Щип. Властната и доста консервативна нейна майка я следва по петите, за да й прави закуска, но най-вече, за да й урежда интервюта за работа.

След поредния отказ от страна на арогантен работодател, в деня на Богоявление, заедно с полуголите и превъзбудени мъже и без точно да осъзнава защо Петруния се хвърля в ледени води. Скокът й се оказва победоносен, тъй като кръстът попада точно в нейните ръце. Вдъхновена от победата си, тя гордо го вдига над главата си. Уви, радостта й не трае дълго. Упоритостта, с която защитава първенството си и правото да запази кръста при себе си преди да го предаде на местния свещеник, я превръщат в център на болезнено за нея внимание.

Филмът е сниман по истински случай от 2014 година. Жената, извадила кръста тогава, веднага била анатемосана от църква и институции, тъй като според тях била нарушена вековната традиция в състезанието за кръста да
участват само мъже.

Босненката Елма Татараджич и самата Теона Митевска, които се подписват под сценария като съавторки, открито демонстрират, че в конкретния случай заемат ясна страна и тя е в полза на жените, защищаващи достойнството си сред агресивно настроени мъже. Нещо повече, те посочват не особено софистицираните механизми на насилие, с които си служат силовите структури като прокуратура и полиция. Ясно е показана и безпомощността на църквата, която не успява да обедини хората около добре формулирана и разбираема за хората християнска идея.

"Когато отидохме в църквата в Щип да молим за разрешение за снимки, отговорът, който получиме, беше рязко
отрицателен, тъй като "няма как да бъде подкрепен филм, в чието заглавие се твърди, че Бог е жена" – сподели в Берлин продуцентката на филма и изпълнителка на една от ролите Лабина Митевска.

Красивото попадение на екипа е в избора на изпълнителката на главната роля - театралната актриса от Щип Зорица Нушева. С първата си голяма роля в киното тя определено успя да спечели симпатиите на първите си зрители в Берлин.

До този момент фестивалът показва по-скоро добро и много добро кино. System Crasher на младата германка Нора Фингшайдт, живяла дълги години в Аржентина, се оказа силно въздействаща социална драма, в която хирепчувствителната и лесно запалима тийнейджърка Бени не успява да получи точна и адекватна помощ от възрастните, призвани да се грижат за нея. От собствената й майка, до последния от поредните социални работници, всички се провалят и по хоризонтала и по вертикала. Заразителната с дивотата си, Хелена Ценгел се превърна в мярка за болезнено страдание към съдбата и преждевременните смърти на млади същества с "трудни характери".

Усещане са доброта и въздушен чар остави сниманият изцяло в Монголия "Яйце" (Öndög) на китайския режисьор Ван Цюанян, вече печелил "Златна мечка" през 2007 година. Удивително е колко много този малък филмов бисер, в който една жена и стадата и живеят в безкрайната монголска степ, напомня на филма на Милко Лазаров "Ага". Случващото се, разбира се, е различно, защото вместо предчувствие за апокалипсис, тук има надежда за нов живот, но все пак, величествените пейзажи и дребните, изцяло загубени фигури сред тях, предизвикват приятни асоциации с един от най-добрите български филми напоследък."Благодарение на Бога" (Grâce à Dieu), в който Франсоа Озон подлага на унищожителна критика лицемерието на висши представители на католическата църква относно сексуалните издевателства над деца, още веднъж показа

влечението на режисьора към нарочно безефектното кино, докато с високобюджетния си "Г-н Джоунс" (Mr. Jones) полякинята Агниешка Холанд пак се изяви като майсторка на стабилното кино, в което политиката и жаждата за хуманност не винаги вървят ръка за ръка. А Джеймс Нортън, в ролята журналиста от Уелс Гарет Джоунс, посетил на собствен риск Съветския съюз и в частност Урайна през 30-те години и описал истината за подложеното на
унищожителен глад население там, е толкова благородно умерен, колкото най- вероятно е бил и протагонистът му.