Озоновият слой и температурните аномалии

От двадесет години насам все по-често ни изненадват температурни аномалии: адски горещини през лятото и неестествени студове през зимата. За да улесним разкриване на причината, трябва да погледнем   към Луната. Температурата на дневната й страна, въпреки че Луната е по-далеч от Слънцето, е със 100°C по-висока, отколкото през деня на Земята.  

Земята също има тайни. В Антарктида под ледената покривка са намерени фрагменти от палмови клонки, а в Русия зад Полярния кръг във въглищни мини са открити превърнали се във въглища стволове на   дървета. Това недвусмислено ни подсказва, че климатът на полюсите някога е бил тропичен.

Едно от отличията на нашата планета от Луната е наличието   на атмосфера. Обаче ние знаем, че всички атмосферни газове са прозрачни, което означава, че Земята трябва да има повече прилики с Луната. За наш късмет, това правило има едно изключение, което се нарича озон. Благодарение на синия цвят на озона, озоновият слой, като огромно огледало, отразява слънчевите лъчи и по същия начин връща обратно топлинното излъчване на Земята.  Но никой досега, изглежда, не е разбрал значението на това негово свойство за климата на Земята.

Вижте сами. На външната граница на атмосферата постъпва 1,38 kW/m2 слънчева енергия. Посредством измервания е установено, че на екватора, където слънчевите лъчи падат отвесно, до 1 квадратен метър от земната повърхност достига около 1 kW. Останалата част от потока на слънчева енергия, отразена от озоновия слой, се връща в Космоса. Обаче колкото повече се отдалечаваме от екватора, ъгълът на падане на слънчеви лъчи нараства и се увеличава количеството отразена слънчева енергия. Зад Полярния кръг отразеното количество слънчева енергия се доближава до 100%, а температурата пада под нулата дори през лятото.

Всеки може да се убеди в казаното, ако пропътува от екватора до полюса. Аз имах възможност да обиколя с круизен кораб около Южна Америка и Антарктика в периода януари-февруари 2019 г., в разгара на южното лято, и моята представа за ролята на озоновия слой в регулирането на климата на планетата ни изцяло се потвърди.

След изнуряващата жега в Панама и Перу чак в Чили усетихме приятен хлад. В Икике в 17 ч. термометърът показваше 22°C. Но това не продължи   за дълго, защото Атакама много нагледно ни напомни за     ролята на озоновия слой в регулирането на климата. В 7 часа сутринта термометърът показваше вече 36°C. През деня, по моя преценка, беше не по-малко от 50°C, но през нощта температурата спадна до 7°C.  

Продължихме пътуването на юг, спирайки последователно в Сан Антонио, острова на Робинзон, Пуерто Чакабуко. Отбелязахме плавно понижение на температурата на въздуха и на водата. В чилийските фиорди температура на водата спадна до 7°C.

На 9.02 стъпихме но о-в Грютвикен на 540 17 минути ю.ш. Водата 3°C, въздуха 4.50°C. Огромно количество морски лъвове и пингвини спокойно се разхождат без да ни обръщат внимание, но понякога спират и позират за снимката като професионални манекени.“

От тук, поради сложната ледена обстановка, корабът потегли на север. Ние ще продължим пътуването с помощта на въображението си.

Стъпваме върху ледената покривка на континента близо до руската станция Мирни и тръгваме към станция Восток. Чакат ни хиляда и петстотин километра път по ледения купол на Антарктида [5]. Отразеното количество слънчева енергия расте и температурата на въздуха продължава да се понижава, за да достигне съвсем скоро -70°C.   Брулят ни свирепи ветрове и виелици. И изведнъж ни заливат толкова силни слънчеви лъчи, че дори тъмни очила не ни помагат. Няма нищо странно – достигнали сме руската станция „Восток”, намираща се под антарктична озоновата дупка. Измерванията показват, че тук до земната повърхност достига 480 W/m2 слънчева енергия, но тъй като в Антарктида до 90 % от слънчевите лъчи се отразяват от снежната покривка, температурата на въздуха през лятото рядко надхвърля -22°C [5]. За сравнение, районът на Ташкент през горещия юли получава много по-малко енергия    - 296 W/m2 (тези данни са от времето на откриване на станция Восток през 1957 г.)

През зимата, обаче, тук е регистрирана най-ниската за цялото земно кълбо температура -89,2°C. Това се дължи на факта, че озоновият слой не само отразява слънчевите лъчи. По време на полярната нощ той излъчва в космоса топлина от земната повърхност. Благодарение на това негово свойство, при настъпване на вечерта при нас никога не става изведнъж студено. Но в района на антарктичната озонова дупка положението е коренно различно. Тук, при настъпване на южната зима, както и на обратната страна на Луната цялата налична топлина мигновено се излъчва в космоса, и  веднага настава огромен студ.

От всичко горе казано, можем да си направим следните изводи:

1. На полюсите на Земята е студено не поради това, че са крайни точки на земното кълбо, а понеже в близост до тях се намират магнитни полюси, които създават дупките в озоновия слой. Ако при следваща смяна на магнитните полюси те отново се окажат в близост до екватора, климатът на географските полюси на Земята пак ще стане тропичен.

2. Неестественното повишаване на дневните температури през лятото и тяхното понижаване през зимата е резултат от  възникване  в озоновия слой на места с аномално ниско съдържание на озон. 

3. Глобалното затопляне на климата на Земята може да бъде забавено   само чрез възстановяване на плътността на озоновия слой   

Доказателства за това твърдение предоставя NASA. Програмата „Научни изследвания на Земята”, която е достъпна за широко ползване, чрез сателитни системи измеря потока слънчева енергия, достигаща до земната повърхност. За географската широчина на Варна през месец юли в часове от 11:52 до 12:37 мощността на слънчева енергия варира от 592 до 640 w/m2. Максимална сумарна слънчева радиация е регистрирана на 7.07.2004 г. Нейната стойност е 8,7 kW/m2.day и тя, за съжаление, надвишава два пъти стойността й от преди само 30 години. 

В потвърждение на казаното до тук цитирам откъс от моята книга [1]. «В Южна Америка, през зимата на 2010 г. настъпват невиждани студове. В столицата на Аржентина температурата спада до -14°C и 6 човека загиват от измръзване.   Има жертви на хипотермия в Уругвай, Перу и Чили. На 25.07 температура в Перу спадна до -23°C и фонтаните в Лима, които  до тогава никога не са спирали, замръзват.

Русия през това време също е покрита с озонова аномалия, в която дефицита на озон достига 43%. Месец и половина върлува страшна жега, като дори в Сибир температурите достигат 40°C. В Москва от 14.07.2010 до 15.08.2010 максималната температура надвишава 35°C, а броят на горските пожари направо невероятен [7].

Озоновият слой и магнитното поле на Земята

Както установихме, без магнитното поле нямаше да има озонов слой, а без него нямаше да има и живот на нашата планета. Изчезне ли озоновият слой, гама – лъчи на Слънцето ще унищожат всички живи същества.

Най-голямото измиране на животински видове, при което са изчезнали между 90 и 99 % от всичко живо населяващо Земята, е станало преди 250 милиона години на границата между геоложките периоди Перм и Триас [8}. Ледниковият период, последвал тази катастрофа, е продължил около един милион години. 

А какво е било необходимо за да настъпи тази катастрофа? Само едно – да изчезне магнитното поле на Земята. Това се случва, когато температура на земното ядро достигне точката на Кюри. (Така физиците наричат температурата, при която изчезват магнитните свойства на феромагнетиците). От своя страна, това става възможно при избухване в относителна близост до Слънчевата система на Свръхнова, като  към енергийния поток от Слънцето се добавя енергия от Свръхновата. По всяка вероятност тогава и Марс също е бил изгубил магнитното си поле, а как е изглеждала Земята след изгубване на магнитното й поле, може да разберем като погледнем безжизнените пространства на Марс.  

Пак планетата Марс ни подсказва, че възстановяването на магнитното поле не е лесна работа. Не е достатъчно просто температурата на ядрото да падне под точката на Кюри. За целта е нужно на Слънцето да възникне толкова мощно локално магнитно поле, че неговите силови линии да подминат орбитата на Земята, и   нашата планета      да се окаже в тяхната примка. Магнитното поле ще се възстанови, като магнитните полюси, разбира се, ще се окажат на ново място.

Смята се, че Земята е преживяла 5 големи и 20 по-малки подобни катастрофи. Магнитните полюси всеки път са се оказвали на  различни места, а ледниковите периоди след всяка от тях са продължавали от няколко стотици хиляди до 2 и повече милиона години.

Точно така ли е било или не е така,   не е чак толкова важно. Просто трябва  да разберем, че отслабването на магнитното поле води до намаляване на производството на озон, а изтъняването на озоновия слой довежда в крайна сметка до глобалното затопляне на Земята и по-нататъшно намаляване на индукцията на полето. Това, което ни застрашава, е изчезването на магнитното поле. След него ще изчезне и озоновият слой, а заедно с него и почти целия живот на планетата. В момента озоновият слой води класацията. Той вероятно вече е изгубил половината от първоначалното си количество, а магнитното поле - само 10-15 %. Ако не спрем тази безсмислена „надпревара“, за съжаление, неизбежно ще се стигне до изчезване на нашата цивилизация.

КОЕ Е   ДОВЕЛО ОЗОНОВИЯ СЛОЙ ДО СЕГАШНОТО МУ СЪСТОЯНИЕ?

Както вече разбрахме, озоновият слой представлява изключително надежден природен механизъм. Кислород непрекъснато постъпва към магнитните полюси. От там образувалият се озон се издига в стратосферата и се насочва към екватора. При поглъщане на определена част от УВ-радиация на Слънцето молекулите на озона се разпадат. Образувалите се кислородни молекули се спускат в тропосферата, а атомарният кислород излита в йоносферата. 

Озоновият слой има само един естествен враг. Това е водородът.  Годишно повече от сто милиарда тона протони проникват в мантията на Земята и се превръщат във водородни атоми [1]. Част от тях, встъпвайки в реакция с въглерода, образуват петрол и природен газ. Много по-голяма част от този водород, от порядъка на 50 милиарда тона, реагира с кислород и се образува вода. Тя непрекъснато постъпва във водите на Световния океан. Охлаждайки по този начин ядрото, тази вода нагрява океана и атмосферата. Това е основната причина за глобалното затопляне на климата.

Обаче основното количество от образувалия се водород, в съответствие с галактическите задължения на нашата планета, се складира в мантията. Това предизвиква непрекъснато разширение на земното кълбо чрез образуване на пукнатини в мантията и в земната кора.

Водородът не само е най-лекия елемент във Вселената, той се отличава  и с най-малък размер на атома. Тези свойства му позволяват да си пробива път навън като използва образувалите се пукнатини. Като излезе в атмосферата, той развива втора космическа скорост и напуска завинаги родната планета. Преминавайки през озоновия слой, част от неговите атоми встъпват в реакция с озона, образувайки вода. Така се формират стратосферните облаци с поетичното име „криле на ангели”, а в озоновия слой възниква дупка. Слънчевата радиация, която достига до земната повърхност през незащитеното от озон пространство, повишава дневната температура и предизвиква горски пожари, които по никакъв начин не могат да бъдат изгасени, докато не спре постъпването на водород.

Местата на водородна дегазация на планетата в северното полукълбо преди половин век са били много добре известни на геофизиците, защото над тях са се разполагали най-стабилните озонови минимуми. Това са Исландия, Червено море и Хавайските острови. Смятало се е, че годишно Земята губи по този начин 95 000 тона водород и 1 600 тона хелий.

 Това не би било толкова лошо, ако през настоящия век положението не се промени. Водородни източници започнаха да възникват на всички континенти и то в най-неочаквани места, а годишните емисии на водород достигнаха 250 000 тона. Това даде възможност за добив на водород за по-нататъшното му използване. В Мали дори е построена електроцентрала, която използва водород за производството на електроенергия.

И това, общо взето, би било поносимо за озоновия слой, ако преди половин век [4] не беше възникнал още един фактор, ускоряващ неговото разрушаване. Поради нарастването на населението в слаборазвитите страни започна масово изсичане на горите, а с това започна да намаля   количеството на кислород, постъпващ към полюсите. От друга страна, конвейерите, доставящи кислород към магнитните полюси, започнали да докарват там все повече газообразни отпадъци от дейността на промишлеността и транспорта. За тяхната неутрализация също трябваше да се изразходва озон. Това е причината, поради която започвайки от средата на миналия век насам плътността на озоновия слой е намаляла близо двойно. А ускоряването на този процес от 30 години насам се дължи на огромния ръст на самолетните полети. Те летят на края на тропосферата, а изгорелите газове от тях отиват директно в озоновия слой.

КАКВО ДА НАПРАВИМ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ОЗОНОВИЯ СЛОЙ

Предполагам, че на всички вече е ясно, каква „мечешка” услуга ни е оказала фреоновата теория за разрушаването на озоновия слой. Защото докато целия свят се бореше с фреоните, промишлените и транспортни отпадъци безнаказано унищожаваха озоновия слой. И колкото и да е странно, създателите на тази теория не се предават. Неотдавна беше публикувано ново обещание: озоновата дупка ще се затвори към 2050 г, ако всички 196 страни, подписали Монреалския протокол, изпълняват поетите ангажименти.

С това изказване учения свят демонстрира пред нас пълно неразбиране на проблемите с озоновия слой. А това означава само едно: ако ние сами не предприемем решителни мерки по неговото възстановяването, очаква ни фатален край. Затова е необходимо да бъде отменено решението на Монреалския протокол за забрана на фреоните. В същото време трябва всички предприятия, изхвърлящи в атмосферата замърсяващи вещества, да бъдат по законов ред задължени да произвеждат съответното количество озон. На корпусите на самолети да се монтират корониращи електроди, към които по време на полета да се подава високо напрежение за да могат те да йонизират атмосферния кислород. Така ще се произвежда озон, като всяка негова молекула ще бъде издигната от магнитните силови линии на полето в озоновия слой.

С една дума – могат да се търсят и други пътища, само не трябва да сечем клона, на който седим, сражавайки се по примера на Дон Кихот с фреоните и парникови газове, както правихме до сега. 

Друг избор не виждам.

Анатолий Порва

Статията на Анатолий Порва публикуваме без редакторска намеса в две части.

Първата част на "Неразгаданите тайни на озоновия слой на Земята"

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Анатолий Порва „В преддверието на глобалната катастрофа” Сф, „Камея Дизайн” 2011,  
2. Воронцов – Вельяминов Б.А. „Очерки о вселенной”, „Наука”, Москва 1976
3. Глинка Н.Л. „Общая химия”, Ленинград–„Химик” 1988. 
4. Мизун Ю.В., Мизун Ю.Г. „Озонные дыры и гибель человечества?” Москва, издательство „Вече”, 1998
5. Санин В.М. „Новичок в Антарктиде”, „Молодая гвардия”, Москва, 1977
6. Стойчо Панчев „Физика на атмосферата”, „Народна просвета”, София, 1988
7. Сывороткин В.С. „Можно ли остановить лесные пожары? Можно”, REGNUM.ru/news/2307799.html, 7.08.2017, 20:39.
8. Списание „Космос”, бр.9, 2019
9. Тиняков Н.А., Степанчук К.Ф. "Техника высоких напряжений", "Вышейшая школа", Минск 1971