На 27 декември 1872 година в Къкринското ханче край Ловеч е заловен Васил Левски.
На 24 декември 1872 г. Васил Левски, преоблечен, като турчин, пристига в Ловеч, където отсяда в къщите на Никола Сирков и Величка Хашнова. След това взема архива, който зашива в самара на коня си и на 26 декември, придружаван от Никола Цвятков, потегля към Търново. По пътя срещат турски конен патрул. Старшият Али чауш се усъмнява в обясненията на Левски, но оставя двамата да продължат пътя си При завръщането си в Ловеч долага в конака за срещата и оттам е организирана хайка за залавянето на двете подозрителни лица.
На 27 декември 1872 г. рано сутринта 15 заптиета, начело с Юсеин Бошнак чауш, обграждат ханчето, което е държано под наем от Христо Цонев – Латинеца. Николчо разпознава гласа на заптието, което ги е срещнало през деня. Затова Левски, въпреки че има тескере на името на ловчанлията Добри Койнов, решава да излезе незабелязано през вратника на яхъра, но там също има засада. При бягството се закача на плета и заптиетата успяват да го повалят на земята. Левски стреля с револвера си и наранява в ръката Юсеин Бошнак чауш, но сам е улучен от куршум, който го засяга зад лявото му ухо. Притеклите се на помощ заптиета успяват да го уловят и вържат.
Левски е откаран от турците в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. Отведен е под полицейска охрана в София , където е предаден на съд. По пътя от Търново до София се е надявал до последно , че ще бъде освободен от своите съмишленици.
В Комисията, която съди Левски и неговите другари участват Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В нея са включени и българите Хаджи Мано Стоянов и Пешо Тодоров, като представители на българската община в града. Смъртната присъда е издадена на 14 и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Шестдесет подсъдими са осъдени на затвор и заточение, а Димитър Общи и Васил Левски са осъдени на смърт, чрез обесване. Присъдите са потвърдени от султана. На 6 /18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
Преди да бъде обесен, поп Тодор Митов изповядва Левски. Той не смее да го погледне, защото се срамува от собственото си малодушие. По-късно свещеникът си спомня : „Стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед. Изповедта започна. Левски първо се прекръства. След това казва: Всичко което съм правил, съм правил за България! Помолва за прошка Бога и народа и признава, че е убил едно момче.
Поп Тодор го изслушва и започва да чете молитва. Левски обаче го прекъсва и казва: Споменавай ме в молитвите си, отче с името йеродякон Игнатий. След малко мълчание добавил: Моли се отче не за мене, а за Отечеството, България!
Докато изрича тези думи бил хладен, но изведнъж заплакал.Очите му се напълнили със сълзи. Изповедта завършила. Поп Тодор се отдалечил от бесилката, запазил завинаги спомена за разплаканите очи на Дякона.
Левски е вдигнат от палачите върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извиква:
БОЖЕ, ИЗБАВИ БЪЛГАРИЯ !
Доц.д-р Петър Ненков, Фейсбук