Идеята да се въведат бакалавърски програми за обучение в рамките на три учебни години в българските университети е твърде преждевременна. Има най-малко две основни задачи, които българското университетско образование трябва да разреши, преди да се обсъжда сериозно три годишен курс на бакалавърско обучение.
Първо, проблемът с огромния за страна като България брой на учебни заведения, наричащи себе си университети. До преди няколко години те бяха 54 на брой, оттогава този брой може и да е по-висок. България е страна със седем милиона души население. Един випуск на средните училища в страната се изчислява на около 60 000 души (максимум). От тях поне 10-15 000 не желаят и няма да постъпят на обучение в университет (това е оптимистична оценка). Други 8-10 000 ще отидат да учат в университети на други европейски страни и въобще - извън България. Остават максимум 35-40 000 абитуриенти, за които се състезават всяка година над 50 учебни заведения, гордо приели названието "университет". Това е твърде непрактично, дори абсурдно от гледна точка на капацитета на тези висши училища да развиват нормален спектър от специалности и научни направления, включително изследователски.
Неразумно големият брой заведения (мнозинството частни), претендиращи да са университети
се получи в резултат на т. нар. либерализация на висшето образование, проведена през 90-те години на 20-и век. Тогава всичко трябваше да бъде либерализирано. Днес реформирането на висшето образование е невъзможно по либерален модел, просто защото ако бъдат оставени на пазарен принцип да се състезават, въпросните университети не се конкурират по качество на обучението, а по хитроумни процедури за печатане на дипломи за висшисти на хора, които може и да не са се появявали в аудиториите на въпросния "университет". Всичко това говори само за едно - много ниско качество на обучението. Намаляването на броя кандидат студенти само задълбочава този проблем, защото допълнително снишава критериите за прием, а също и критериите за успеваемост на студентите в процеса на обучение. Ако няма окрупняване на академичните институции и повишаване на критериите за успех, тригодишната бакалавърска програма ще означава още по-голям "либерализъм" в производството на полуобразовани висшисти.
Втората задача, която трябва да реши висшето образование преди въвеждането на тригодишно бакалавърско обучение е пряко производна от първата задача.
Проблемът се нарича качество на магистърските програми в българските университети.
По правило, магистратурата е по-висока степен на образование, надграждаща бакалавърската и откриваща перспектива за докторат (за някои от добрите студенти). За съжаление, в България магистратурата не е по-висша степен на образование от бакалавърската. Магистратурата у нас е процес на амбулантна търговия - конкуренция на пазара за дипломи, при която магистърските програми се плодят на брой по-бързо от зайци. Академичният състав получава обикновено жълти стотинки за това, че обучава хора, привлечени към програмата с огромни усилия, над които треперим да завършат, за да не направят лоша реклама на специалността пред следващите кандидати за магистратура. В резултат, ако един курс се чете на студенти бакалаври два семестъра, с изисквания за усвояване на определена материя и познания, то при магистрите се чете съкратеният му курс, за да могат да се справят и да вървят напред. Голяма част от студентите магистри са неспециалисти - не са завършили същата специалност, поради което се налага да се започва от А,Б...
Оттук - представете си какво остава за сериозен процес на обучение, ако по-сериозната програма - бакалавърската - се съкрати от 4 на 3 години, а амбулантната търговия с магистратури се покачи от 18 на 24 или 30 месеца общ срок на обучение. Освен специфичните пробеми на "либерализираното" висше образование, България има два основни проблема, които не може да реши, но с които трябва да се съобразява. Първият - демографската криза, намаляваща броя на кандидатстудентите в страната. Вторият - отпадането на границите и прякото включване на България в общоевропейския, в регионалния, дори в световния пазар на университетското образование. В България
университет е титла, която трябва да се дава на висше училище, в което най-малко една трета от студентите са чужденци,
потърсили образование у нас. Обучението трябва да се провежда частично на английски, руски и други европейски езици. Таксите за обучение трябва да бъдат конкурентни, но да не бъдат свеждани до подаяния за академичния състав. Държавата трябва да участва активно във финансирането на висшето образование, но не по принципа "парите ходят след студента". Парите трябва да ходят след качеството на обучението. Защото студентът може да се нуждае от знание, но може да се нуждае и само от диплома. Де факто изнудването на академичните учени да "пускат" полуграмотни или напълно неграмотни "висшисти" поради необходимост да получат едни дребни пари трябва да се прекрати.
Според мен най-адекватната и до ден днешен система за висше образование в България е сливането на бакалавърска с магистърска степен в единен процес на обучение. Така се гарантира качеството на магистратурата и се реализира приемственост между двете нива на академично образование с подготовка към третото - доктората. Такава продължава да бъде системата на обучение в специалностите Право и Международни отношения на Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Ако някой се съмнява в думите ми - може да провери как изглеждат в сравнителен план нещата в ЮФ и в другите факултети на СУ. За либерализиране на каквото и да е са необходими, първо, либерали - в смисъла на свободни и отговорни хора, и, второ, адекватна система от стимули за усъвършенстване, а не за заобикаляне на академичните изисквания.
Анализът е от профила на Огнян Минчев във "Фейсбук". Заглавието е на "Дневник".
