Сигурно ще се изненадате да разберете, че на света има и такова нещо – капсули за пълно сетивно изключване. В САЩ от известно време това е едно от най-желаните и „гъзарски” преживявания. Затрупани от пороя нотификации на смартфоните си, от бръщолевенията в социалните медии, от заглавията на новините, от политически кризи и особено от смутното усещане за надвиснал апокалипсис, все повече хора се интересуват от тоталното сетивно изключване. За какво иде реч? Представлява капсула – нещо като вана с похлупак – пълна с вода, в която човек се потапя и изключва общенията си с околния свят. Няма шум, няма звук, няма светлина, няма вкус, няма мирис. Няма нищо.

Индустрията на сетивното изключване процъфтява в САЩ. Според изчисленията, в Северна Америка има стотици „плаващи спа” и се изграждат десетки нови. Подобно на много уелнес тенденции, „плаващите спа” съчетават осезаеми физически ползи с мъгляви психически, насочени към нарастващата всеобща тревожност. Обещават по-бързо възстановяване на мускулите, по-спокойна нервна система и повишена креативност – всичко това в замяна на усещането, че спираш да съществуваш, за час-два.

Плитката, леко осолена вода кара тялото да плува на повърхността като шамандура. Така изчезва необходимостта човек да мисли за телесното си присъствие. Може би най-важното е, че е невъзможно да държи телефона си, докато е потопен. Отдава се на пълен покой. Няма шум, няма звук, няма светлина, няма вкус, няма мирис. Няма нищо.

Няма нищо – това е ключовото, отбелязва Ню Йорк Таймс. Стремежът към нищото е обсебил съвремието. Най-видима е тази тенденция в архитектурния минимализъм. Малки пространства, идеално гладки бели стени без каквито и да е картини или декорации, минимум мебели – възхитата от тази маломерност и празнота вече се е превърнала в култ.

Обект на ирония или даже презрение са пищните интериори с изобилно обзавеждане и орнаментика. Свръх-модерните архитекти се гордеят с „изчистени обеми”, които застават насред градската или природната среда с елегантността на кашон от пералня.

Култът към нямането на нищо намери благодатна почва в лицето на новата генерация технологии, станали възможни с прогреса на изчислителните машини. Uber от години ни убеждава колко хубаво е да нямаш собствен автомобил. Не е ли прекрасно – не дължиш данъци, не дължиш такси, не се налага да се грижиш за машина. Вместо това вадиш смартфона и си намираш превоз, готово – че на теб не ти трябва кола, трябва ти превоз, нали така?

И къща не ти трябва да имаш – за това е Airbnb. Искаш да идеш някъде, отваряш, резервираш и тръгваш. Днес си тук, утре другаде, никога не ти омръзва и не се налага да се грижиш за имот и да му плащаш данъците.

Философията на облачните технологии бетонира омайния образ на тази голяма мечта – „нищонямането”. Защо да купуваш софтуер, защо да притежаваш нечии интелектуален труд, като можеш просто да го ползваш като услуга, заплащайки абонамент?

И защо да е така само със софтуера. Колко е прекрасно да нямаш килограми винилови плочи или компактдискове – музиката ще се лее на поискване от Spotify, а филмите от Netflix, ти няма нужда да имаш каквото и да било.

Ето, че ни връхлетя пандемията и ни даде да разберем колко хубавини носи този стремеж към нищостта. Задължиха ни да стоим по домовете си. Почитателите на култа към нищостта останаха сами като съкилийници сред своите четири бели стени. Зажаднели за развлечение, бързо паднаха в плен на Spotify и Netflix.

Няма страшно, казахме си, ето, ще продължим да работим, макар че нямаме и контакт очи в очи ни с колегите, ни с клиентите. Доверихме се на технологиите да ни дадат една куха версия на общуването, което ни липсва. Повечето ни неща се оказаха виртуални. Zoom ни създаде илюзорното чувство за срещи, Teams ни накара да си вярваме, че децата ни учат с все сила.

Срещахме се с хора виртуално, поздравявахме рождениците виртуално, празнувахме със семействата си виртуално като в някакъв филм, като в гейминг-сцена. Приехме за нормално и това приятелите да ги няма, когато уж говорим с тях, и семействата ни да ги няма, когато уж празнуваме рождени дни.

Независимо от (или може би заради) гротескната абсурдност на тези виртуализирани възприятия омаята на нищостта продължава да привлича все повече почитатели. Претоварени от стрийминг-филмите, социалните мрежи, чатовете, уеб-конференциите, кибер-форумите и прочее виртуализирани преживявания, все повече хора търсят пълното сетивно изключване.

Да, някои се обръщат към „плаващите спа”. Плащат безумни суми, за да киснат час-два в клаустрофобичното пространство със солена вода. Други търсят друг начин да се „изключат”.

LSD може и да не е актуален вече, но има достатъчно алтернативи. Кетаминът, например – вид ветеринарен анестетик – вече има цели „клубове на потребителите”. Лекарството засяга множество рецептори в мозъка и може да причини халюцинации, както и еуфория – но най-вече така желаното чувство за „изгубване на себе си”.

И за да не звучи страшно, говори се за използването му в малки дози и даже се сочи за „терапевтично” за лечение на депресия или дори като форма на грижа за себе си. Подобна реклама получава и LDN (ниско дозиран налтрексон), друг опиоид, който изключва рецепторите.

И така, зажаднели да се отървем от тежестта на притежанията си, улисани как да изключим сетивността и да се потопим в пълна нищост, все повече си вярваме, че сме на път да постигнем нирвана. Нямаме нищо и сме нищо – може би не е чак толкова странно, че някои виждат вече края на света?

Но докато се чудим дали е така, живеем все повече в платформите, които заместват нашите реални неща и обкръжения. В тези платформи може да ни се струва, че сме бляскави герои насред страхотна виртуална реалност. Но всъщност сме просто оплетени в мрежите на техните алгоритми.

И докато се се радваме, че нямаме нищо и че сме „свободни” и „независими”, платформите търгуват с нашите данни. Нашите данни – нашето виртуално „аз”, което постепенно набъбва, докато се опитваме да се отървем от сетивността си и всичко, което имаме.