На 92 години, днес 20 октомври 2022 г., почина авторът на историческя епос „Време разделно”, писателят, който превърна историята в магия, сценаристът на няколко култови кинопродукции, повествователят, сътворил дузина романи за българското недавна, гражданинът, роден в Бургас и оставил сърцето си в най-очарователните градове на България.

Антон Дончев е почетен гражданин на Велико Търново, където работи като млад съдия, на Бургас, Сливен, Перник и Смолян. Неотдавна Столичният общински съвет го удостои с почетното звание на София. Антон Дончев е носител на много отличия, но две блестят като искри върху литературната му корна: наградата „Балканика” и държавния орден „Стара планина”.

Най-четената българска книга, отпечатана в 2,5 милиона екземпляра, преведена на 30 езика по целия свят – „Време разделно”, е написан за 41 дена в Пампорово, когато авторът й е само на 33 години. (1963 г.) Толкова е популярна във Франция, че има и джобно издание. Заради впечатляващя му изказ, критиците го сравняват с такива майстори на словото като Джеймс Джойс, Иво Андрич, Никос Казандзакис, някой дори го нареждат до Шекспир. През 1972 г. американската фондация „Джейн и Ървинг Стоун” номинира „Време разделно” за най-добър историчски роман в САЩ и го отличава с голямата си награда (по изключение, защото тя се присъжда само на американски творци). Политбюро на ЦК на БКП отказва да пусне писателя в чужбина и наградата остава неполучена. По мнение на наши и европейски специалисти, Антон Дончев беше достоен български кандидат за Нобеловата премия за литература.

Авторът не смята „Време разделно” за най-задълбоченото си литературно постижение. „Сказание за Аспарух...”, писано 23 години, „Калоян” – 40, „Трите живота на Кракра” според него са по-дълбоки, многопластови, христоматийни, по-литературни, но вкусът на времето решава друго. Той смята писането като пеенето.„Време разделно” е една песен. Пишете, представяйки си, че сте певец, бард. Орфей също е певец, Омир е певец... Сядате, държите си арфата или китарата, гори огън, наоколо стоят хора – виждате в тъмното лицата им, светят очите им, зъбите, а вие пеете. Изпявате им една песен, изпявате им една книга. Не се връщате. Няма как да кажете: Пардон! Не можах да го изпея. Невъзможно е! Вичко зависи от бързината, с която можете да записвате. Това страшно ме изнервя, защото мисълта ми тече по-бързо от ръката и се създава напрежение, което е ужасно. Затова мразя физическя процес писане и гледам тутакси да избягам... В случая, имах още един мотив да работя бързо върху родпския епос, видях живия образ на Елица в с. Момчиловци. Беше опияняващ, стрхувах се да не изчезне... Всички книги, които съм написал, са изпяти.”

Киното е другата любов на Антон Дончев. По негов сценарй са филмите: „Време на насилие”, „Завръщане от Рим”, „Изгори, за да светиш”, Глутницата”, „Калоян” и др. Когато го отстраняват от екипа на филма „Аспарух” като сценарист, получава отлепване на ретината от шока, който е принуден да изживее. От ромна „Време разделно” се интересуват компаниите: „Колумбия пикчърс” и „Парамаунт”, режисьорите Карло Понти и Дино Лаурентис, актьорът Мел Гибсън, руски, френски и полски кинаджии, но Политбюро на ЦК на БКП решава да го възложи на проф. Людмил Стайков, отново без участие на автора на епоса и на няколко сценария върху него.

Антон Дончев никога не бягаше от конфликтите с времето. Неговата гражданска и творческа позиция е ясна и дълбоко народностна. Често цитира Атанас Далчев: „Най-голямата беда за нас българите е липсата на национален егоизъм.” И го допълва – още по-голямата е, да смяташ това нещо за добродетел. Поговорката гласи: „Който спомене миналото, да ослепее с едното око, който забрави миналото – да олепее с двете очи!” Проблемът е дали като Сомуиловите вйници днес у нас да направим огромна редица от живи мъртъвци – ослепни хора, и на всеки сто души да оставим някой с едно виждащо око (човек, готов да бръкне в миналото, когото ще ритнат отляво, отдясно, та дори през граница). Или е по-добре, пита академикът, „да ослепеем” с двете очи и да жертваме истиата!? Нека всеки сам потърси отговора за себе си.

 

Светозар Казанджиев