"100 въпроса за тоталитарната държава" през личния опит

Близо 34 години след промените на 10 ноември 1989 г. близкото минало изглежда все по-смътно, нереално. То потъва в забрава, изтласкано от времето, от предизвикателствата и бързите промени в света и в България, но най-вече от рутината на всекидневието. И в тази естествена донякъде забрава, във все по-рядкото говорене за него, в срамежливия разказ в учебниците по история то започва да се обвива в опаковката на нещо приятно или поне приемливо. Проектът на Клуб Z "100 въпроса за тоталитарната държава" е и опит за припомняне, за разкъсване на паяжините на паметта и обяснение към онези, които не са били част от тази епоха.

За начало избрахме личната гледна точка - с кратка случка, асоциация, образ, която всеки от нашия екип споделя за времето на т.нар. социализъм. В тези истории няма драматизъм, няма крайни емоции, разкрития или съдбоносност. Те са малки късчета всекидневие, обикновено, нередактирано, но даващо представа и за по-голямата картина - за начина на функциониране, на мислене и за моделиране на реалността по това време, за това как идеологията в едно непрестанно промиване на съзнанието проникваше на всяко равнище и в на най-простите занимания, те са и фрагментирани свидетелства за един вече екзотичен бит (странно словосъчетание все едно от беседа по етнография, но вярно същевременно).

Заради възрастта на хората от екипа в опита за представяне на тоталитарното минало и като лично преживяване спомените и асоциациите са свързани основно с 80-те години на миналия век, но дори и така времево ограничени, те са малки, но полезни парчета от пъзела. В другата част от "личното споделяне" младите в екипа, онези, които не са живели l социализма, ще представят своята първа асоциация с него.

Идеята, макар и реализирана в нашия случай на микроравнище и леко видоизменена, е взаимствана от проекта "Аз живях социализма" на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. В сборника има разказани 171 лични истории.

Ето и първата част от нашите късчета "социалистическа" реалност:

Мила Аврамова

Училището учи на честност

- Не може да няма среща на класа с някоя известна личност! Другите отряди, ще ни бият в годишното съревнование.

Класната на 5 „г“ от едно съвсем обикновено квартално столично училище през 1985 г. буквално крещи насреща ми. Моята класна. Вината, че „пионерският отряд“, разбирай класа ни, не се е срещнал цяла година с известна личност, разбира се, не е нейна – моя е. Аз съм отговорник за трезво-атеистичната дейност.

- Майка ти какво работеше, пита другарката.

- Лекарка.

- Добре. Запиши в доклада, че в часа на класния ръководител сме поканили Героя на социалистическия труд¹ другарката д-р Еди-коя си да разясни на отряда теорията за еволюцията.

- Ама, такова, тя не е...

- Абе, пиши каквото ти казвам, няма да ме бият мене „а“ и „бе“ клас, да се срамувам!

Вкъщи „издигането“ на майка ми отнесе много смях.

Година по-късно вече съм с едно стъпало нагоре в отряда - отговорник по културно-масовата работа. И понеже имам обеца на ухото за известните хора, които класът трябва да кани, викам баща си да разкаже за срещата на Горбачов и Рейгън в Рейкявик, която той отразяваше на място като журналист. Той дойде. Не знам дали е запомнил някой нещо за ракети и разоръжаване, но със сигурност разказите му за врящи гейзери и течаща пред очите му вулканична лава, ми спечелиха благородната завист на целия клас.

Същата вечер прехапала устна усърдно пишех отчетния доклад за „събитието“.

- Как върви, попита ме татко, надничайки над рамото ми. – Написа ли вече, че съм Герой на Съветския съюз²...

----

¹ Второто по старшинство почетно звание в наградната система на НРБ, присъжда се за особени заслуги в строителството и защитата на социализма и комунизма.

² Най-високото отличие в наградната система на СССР, което се дава за извършване на подвиг по време на бойни действия и в мирно време.

Момчил Инджов

Снайперист №1 на Варшавския договор

Аз съм снайперист номер 1 в историята на Варшавския договор. Така твърди за мен колегата Пламен Йотински, като разбра, че са ме взели в казармата със 7 диоптъра.

Бях обявен за ОГВС (ограничено годен за военна служба) и нямах право да давам въоръжен наряд. За две години служба изстрелях точно 6 куршума на т. нар. единично обучение. Разбира се, нито веднъж не улучих целта.

- Кой ти е дал тая руска гимназия? - попита възмутено офицерът.

Очевидно в руската гимназия е трябвало да ни научат и на това.

Лошото ми зрение изигра лоша шега на едно „старо куче“, което реши, че може да ме удари в тъмнината, след като не го видях и не му козирувах. С ответен удар го изпратих на клекалото на тоалетната. Не видях ефрейторските нашивки, заради които можех да бъда съден. Но и той не пожела да раздухва случая.

Едно момче от Пловдив с 12 диоптъра лещи едва отърва ареста, след като не забеляза генерал и не му козирува.

Вместо дърва в тъмното нацепих по погрешка колци за домати.

- Кой ти е дал тая руска гимназия бе? - възмути се офицерът.

Същия въпрос чух, когато не можах за 1 минута да си зашия якичката, да разглобя и да сглобя автомата.

Все пак в края на службата дадох един точен изстрел. Не с автомат и куршум, а с крак и топка. Улучих с шут и свалих шапката на един полковник.

- Ти какво си завършил бе? - попита ме той, сякаш образованието ми бе свързано с инцидента.

- Руска гимназия, - отговорих в очакване на въпроса кой ми я е дал и да ме изпратят в ареста.

- Браво, и аз съм завършил руска гимназия, отвърна другарят полковник.

Любен Обретенов

„Такива бяха времената”. Евъргрийн

Като ученик през есента на 1988 г. ме хванаха да пуша цигари. Фаталната засечка стана в тоалетната на училището – там беше мястото, където се криехме, за да го раздаваме модерни. По онова време този вреден навик, от който се отказах отдавна, те правеше готин. Но също така пушенето беше равносилно на престъпление и последствията можеше да са сериозни – намалено поведение, изключване от училище и такива работи. Човекът, който влезе в училищната ни тоалетна в толкова неподходящ момент, беше външен за училището и беше разпознал само мен. Съответно информацията беше стигнала до директорката. Тя ме привика и ми обясни, че ме грозят сериозни санкции. И сега внимание: обясни ми също така, че може и да не са чак толкова сериозни, ако кажа кои са били останалите пушачи в тоалетната.

След като прекарах една безсънна нощ, обмисляйки различни варианти, на другия ден отново се явих за да ѝ кажа, че останалите са били по-големи от мен, не им знам имената, на някои от тях съм чувал прякори, но не мога да бъда сигурен. Това отчасти беше вярно, но директорката все пак схвана, че я мотая и ме отпрати, като ми обясни, че ще види какво ще прави по моя казус. В интерес на истината последствия нямаше. Това обаче едва ли се дължеше на моята ловка политика - и директорът сит, и ученикът цял. В България вече духаше вятърът на перестройката, режимът не беше това, което беше. Но един ученик от онова време нямаше как да бъде толкова добре запознат с глобалните тенденции на международното положение и тяхното отражение във вътрешната политика.  Така че притесненията, вълненията и страховете си бяха съвсем истински.

Историята обаче продължи през пролетта на 1991 г. Вече беше избухнала демокрацията. А ние, все още ученици, вече си пушехме пред входа на училището. Учителите минаваха и се правеха, че не ни виждат. Наслаждавахме се на внезапно и неочаквано  връхлетялата ни свобода. Въпросната директорка вече ми беше само преподавател. Веднъж влязох със закъснение в неин час. И – естествено – вонях на цигари от километри. Тя отбеляза този факт с усмивка. И ми припомни, че вече сме имали разговори с нея по темата. Вече бях по-голям. А и като вкусиш от свободата ставаш друг човек, връщане назад няма. Освен това в зората на демокрацията една от най-отвратителните черти на комунистическия режим – масовото склоняване и дори принуждаване на хора към доносничество – беше основна тема в публичния дебат. Реших да се възползвам от повода, който бившата ми директорка сама ми даде, за едно малко отмъщение. Като вече свободен човек смело, самоуверено и леко нахално ѝ заявих:

- Хванахте ме - добре. Ако ме бяхте наказали - щях да го приема. Но защо трябваше да ме карате да издавам други хора

Или нещо от сорта.

- Такива бяха времената, отвърна ми тя.

Универсалното оправдание. Евъргрийн. Още може да бъде чуто.

Веселин Желев

Нафтова печка

Тогава никой не го беше грижа за чистотата на въздуха или за глобалното затопляне. Отоплителните печки на нафта от 60-те и 70-те години на миналия век бяха елемент на урбанизацията, символ на модерност и по-висок стандарт. Те изпращаха в миналото кюмюра или дървата, които човек трябваше да мъкне всяка сутрин от мазето или бараката в двора и кофата със сгурия и пепел от предния ден, които трябваше да изхвърля.

Нафтовите печки бяха основно две марки - "Балкан" и "Металургия". Представляваха метални паралелепипеди, състоящи се от чугунена конструкция, в която бяха закрепени цилиндрична стоманена горивна камера, резервоар и дозатор и ламаринени страници и капак, оцветени обикновено в кафяво. Нафтовата печка беше повтарящ се елемент в традиционното обзавеждане на социалистическия хол заедно със секционната библиотека, гарнитурата от канапе и фотьойли, килима "тип персийски" и чернобелия (след 70-те години вече и цветен) телевизор.

Признак на благоденствие беше в мразовит зимен ден "да пуснеш печката на шест и да направиш баня".  Шест бяха степените на дозатора, които се сменяха с кръгъл пластмасов ключ, изведен на горната или предната част на печката. Честа зимна гледка от градския бит беше чичко в балтон, бомбе и шал да носи 20-литрови туби с нафта от кварталния снабдителен пункт. По-оправните граждани още от лятото или есента зареждаха 100-200 литрови пластмасови или метални варели с нафта в мазетата си и през зимата само слизаха до тях да напълнят 10-литрова лейка, която изсипваха в резервоара на печката.

Важен неин елемент беше тавата в долната част, в която се стичаше случайна разлятата при зареждане нафта. Холът понякога миришеше на бензиностанция, но това беше пренебрежимо неудобство по тогавашните стандарти. Печката се палеше с кибрит при отворен капак на горивната камера, като предварително на дъното ѝ се пускаше тънка струйка нафта от резервоара. Трябваше да се внимава да не изтече много нафта, защото тя се пали трудно, но пламне ли, ако е в голямо количество, избухва.

Нафтовите печки не бяха безопасни и имаше случаи на пожари при неправилно боравене с тях. Освен това те бяха тежки замърсители на въздуха. Нафтата за битови нужди беше по-ниско рафинирано гориво от дизела, по-близко до мазута, който горяха корабите и последните парни локомотиви. Както е известно, при изгарянето си, освен сажди, те отделят токсични серни и азотни окиси и, разбира се, въглероден двуокис - главната причина за климатичните промени. Нафтова печка имаше в почти всяко градско домакинство и понякога - в селата. Над градовете през зимата тегнеше черен смог, който обаче изобщо не беше тема на публично обсъждане.

Тогава главното беше "все по-пълното задоволяване на нарастващите потребности" на населението, а това означаваше и на населението да му е топло и без кюмюр и дърва. Цената на нафтата беше достъпна, защото, както всички цени на стоки от първа необходимост, се регулираше от държавата и се дотираше. Тогавашната България си позволяваше разхищението да се топли с нафта, защото получаваше суровия петрол на политически цени от бившия Съветски съюз в замяна на безпрекословната си политическа лоялност. Държавата беше създала стопанско обединение "Химимпорт", което препродаваше по-скъпо на международните пазари част от евтино внесения руски петрол и припечеленото от разликата можеше да използва за дотации заедно с приходите от износ на оръжия и нелегалната търговия с наркотици.

Следва продължение