Новият проект на Клуб Z "100 въпроса за тоталитарната държава" е опит за припомняне, за разкъсване на паяжините на паметта и обяснение към онези, които не са били част от тази епоха.
За начало избрахме личната гледна точка - с кратка случка, асоциация, образ, която всеки от нашия екип споделя за времето на т.нар. социализъм. В тези истории няма драматизъм, няма крайни емоции, разкрития или съдбоносност. Те са малки късчета всекидневие, обикновено, нередактирано, но даващо представа и за по-голямата картина - за начина на функциониране, на мислене и за моделиране на реалността по това време, за това как идеологията в едно непрестанно промиване на съзнанието проникваше на всяко равнище и в на най-простите занимания. Те са и фрагментирани свидетелства за един вече екзотичен бит (странно словосъчетание все едно от беседа по етнография, но вярно същевременно).
Заради възрастта на хората от екипа в опита за представяне на тоталитарното минало и като лично преживяване спомените и асоциациите са свързани основно с 80-те години на миналия век, но дори и така времево ограничени, те са малки, но полезни парчета от пъзела. В другата част от "личното споделяне" младите в екипа, онези, които не са живели при социализма, ще представят своята първа асоциация с него.
Идеята, макар и реализирана в нашия случай на микроравнище и леко видоизменена, е взаимствана от проекта "Аз живях социализма" на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. В сборника има разказани 171 лични истории.
Ето и втората част от нашите късчета спомени за "социалистическа" реалност.
Стефан Миланов
Защо ДС се занимаваше с това - кой яде от зелката и как ни показаха снимка на Мик Джагър
Системата не обичаше трудни деца... Ама и те не я долюбваха, освен ако не станат „рокзвезди“
Средата на 80-те години.
В задръстения прованс не само още не е духнал вятърът на промяната, гласността и перестройката, а дори повей от него не е разклатил и едно клонче от върбите покрай Дунава.
Задръстени сме ние, дето ще се съпротивяваме по някакъв начин на системата – задръстени са и тези, които ще я пазят от нас. Т.е., тези, които ни преследват в опит да увардят непокътнати Член 1 и ръководната роля на партията. Разбирай – милиционери и вся остальная... Освен това сме си задръстени и по принцип, защото просто сме си оттам – от Северозапада.
Целият ни прозорец към света се изчерпва най-често с някой авер, отишъл в София да учи нещо. Той разяснява и определя тенденциите, артикулира посоките за неформалите „правилно“ и – както сега бихме казали – е тотален опиниън лидер.
Чули - недочули, разбрали - недоразбрали – кой знае каква лютеница от гледки, плакати и тук таме някой дошъл албум на западни рокгрупи е в главите ни, но взехме, че неколцина се остригахме 0 номер. Нещо като скинари, ама то – никакви скинари не сме. Първо – щото сме метъли, а двете неформални групи нямат нищо общо... Второ, поради простата причина, че не бяхме чували за скинари. Трето – оттогава са минали десетилетия, но никога не съм харесвал дори за миг и една буква от хитлеристката идеология.
Предполагам, че сме видели някой плакат на Роб Халфорд от Judas Priest или Удо Диркшнайдер от Accept – двамата, които се отличаваха от тренда на дългите коси по това време. А и кой ти дава дълги коси, алоуу...
Аз - най-малък. Точно както във всяка комедия за хлапета винаги с тях търчи и един „къс пес“. Най-отзад в бесовицата, както при нас на галено наричаме глутницата кучета... Ако не броим ръста ми, де.
Та, целият този овцекоз - между рокаджия, метъл, скинхед, пубер и носител-на-балтона-на-баща-си вземе, че се завлече на училище. С бомбето на споменатия баща! И с черни очила.
Директорът се разплака, човекът, със сълзи. Ей така – от симпатия. Щото ме харесваше. Каза, че от ненам си колко години е в системата на образованието, никога не му е идвал ученик 0 номер, с бомбе, балтон и черни очила. Това - в прогимназия, някъде 5-и 6-и клас!
От това на бърз каданс се озоваваме цялата тайфа в милицията. Обаче – не в Детска педагогическа стая – ние да не сме тука некви сополанковци – направо в Държавна сигурност, човек! В частност – пред местния ѝ резидент – старши лейтенант Ненам-си-кой. Вятърът на промяната го издуха от съзнанието ми.
По това време едни приятели бяха се осмелили дотам, че да направят група. Кавъри на AC/DC, Accept, Iron Maiden – ей такива... Страхотия! Имаше един концерт в нещо, което не е баш културен дом, а по-скоро като уголемен трафопост, вече не помня. Но успехът беше бетер Rolling Stones на плажа Копакабана в Рио.
Обачеее.... На една от скритите видеокасети Betamax, донасяни от някой тираджия, нашите гледали, че след някакъв такъв суперуспешен концерт техните... хм, колеги от Iron Maiden накрая всички се замерят и мажат с една торта. Ей така – както са си на сцената. Обаче торта откъде, братче, в малкото провинциално градче край Дунава! Имаше понякога едни по 2 лв. и нещо. Ама то „рокзвездите“ на сцената и феновете им в публиката – еднакво малоимотни.
И след небивалия успех на въпросната наша банда (аз още съм си къс пес!) някой отнякъде намери една зелка. И почнаха да лющят като обиграни кози лист по лист и да раздават на публиката. И тя лющи, ама в екстаз! Каквото има – това: хеви метъл зелка!
В Държавна сигурност и тогава, като и сега при Путин, още се бореха срещу нацизма и фашизма... 40-ина години след Нюрнбергския процес, примерно. Не са много мръднали и днес.
Та, когато ни привика онзи старши лейтенант за снемане на сведения, първият въпрос беше – ти фашист ли си.
Не си?
И той веднага те контрираше:
„А яде ли от зелката, ааа? Като твърдиш, че не си нацист, що яде от зелката?“
По-големите бяха отнесли по някой шамар, ей така - от Партията с любов.
Китаристът на въпросната банда – вече понаучил к'во го чака, и го е страх да приближи до бюрото. Разследващият голямата наци-зарзаватчийско-метълска-завера седи, точно като по филмите за Гестапо, само дето беше ден, та нямаше нощна лампа. Вика:
„Ела, ела по-близо“... Нашият пристъпва плахо... „Ела по-близо, бе!“ Той едва-едва. Като се приближил на един шамар разстояние – изненада! - лейтенантът бърка отривисто в чекмеджето и досущ все едно цака със седмак спатия - вади някаква омазана снимка на Мик Джагър от „Ролинг Стоунс“. Навира му я в суратя и се провиква:
„Тоя да го познаваш случайно, аааа?!?“
Предполагам, му е била ЗАПРИХОДЕНА като инвентар, знам ли.
Ама нали „Ролинг стоунс“ са позволени, бе аланкоолу – както би казал проф. Вучков (лека му земя!), който по това време най-много да е бил младши научен сътрудник.
Както и да е.
Да се върнем на късия пес в бандата – демек, моя милост.
Аз по това време не съм дори непълнолетен, а откровено малолетен. Момченцата имат една възраст, на която – да си го кажем честно, макар и неполиткоректно – приличат на пълен сопол. Добавете към това, че имам лек физически дефект, не съм от най-смелите, почти никога не съм се бил...
Предполагам съм бил толкова жалка гледка, че дори шамар не ме удостоиха с честта да ям.
Баща ми (Бог да го прости!) по това време току-що останал млад вдовец, ми беше купил – не помня, може би с някакви пари от сирашка пенсия, едно яке с две лица за умопомрачителните 80 кинта. Ще го обясня така – представете си 8 излизания на едно средно тричленно семейство в местния топресторант „Москва“. Това бе еквивалентът на 80 кинта.
Въпросният лейтенант се поинтересува драскал ли съм пречупени кръстове по якето си. Ма, то на седмици, бе! 80 кинта! Дори да бях Гьоринг, или пък главният майстор на някоя масонска ложа, нямаше да ѝ нарисувам емблемата – нали баща ми ще ме пребие!
Изтъкнах му цената като необорим аргумент на моята аполитичност, привързаност към идеите на социализма и изобщо – пълното ми отхвърляне не хитлеро-фашизма и империализма като идеологии... И като поводи за шамари.
Така си отидох - леко пребледнял, с яке, без бой и – не на последно място - без да ми показват снимки на Мик Джагър.
После... По едно време избухна демокрацията. Вече ние направихме рокгрупа на свой ред – онази старата, на нашите приятели със зелката, вече я нямаше. За съжаление.
Та, почнахме да жънем умерен успех сред провинциалните метъли и – което е не по-маловажно – метълки... По едно време гледам – вятърът на промяната така духнал по лейтенанта. И направил частна фирма за видеозаснемане. Ние свирим на площада, някакви хора се кефят, а той се мята с една камерка в краката ти да те увековечи... Найс, а?
Така приключи социализмът, свързан с моето яке. С 1:0 за частната инициатива и свободния пазар – два фактора, за които винаги съм вярвал, че са истинските гробокопачи на марксизЪма-ленинизЪма. И които го издухаха като сутрешна мъглица над Дунав
Албена Бъчварова
Култът към мъртвите
Култът към мъртвите герои (и даже по-често „герои“) , беше неотменна част от духа на времето и „възпитанието в социалистически ценности“. Шаблоните се набиваха от ранна детска възраст като комбинация от заучено преклонение и възхвала, страх и вменяване на вина, че си неблагодарник, който не оценява нечия предполагаема жертва. Към втората половина на 80-те поддържането на тази конструкция ставаше все по-трудно.
Така всеки отряд – т.е. клас, но в полувоеннизираната терминология на пионерската организация, трябваше да си има патрон – мъртъв, разбира се, убит в някоя битка и с подобаващата разтърсващо-кървава история. В класната ни стая вляво от черната дъска имаше нещо като малък олтар с червена плюшена покривка. Централното място там заемаше снимка на Атанас Манчев, който някакси се оказа патронът на нашия отряд. Младежът - партизанин, поет, самоубил се при престрелка с жандармерията, беше особено експлоатирано име тогава из бургаските училища заради ореола си на местно действащ герой. Периодично в разни класни и извънкласни активности се превъзнасяше животът му и най-вече как е умрял. Смъртта беше много важна. След толкова години в паметта ми още е врязано лицето на Манчев от най-популярната му снимка и оня странен ъгъл с нещо като олтар в класната стая.
В Бургас имаше и друга форма на отдаване на почит. В Морската градина през 1981 г. се появи т. нар. Пантеон (като дете бях убедена, че това нещо го имало вечно), в който гореше огън и дълъг списък от имена. И най-важното – ученически караул. Две двойки - от момче и момиче, от обикновено прясноприети в Комсомола, облечени в моряшки униформи, даваха няколкочасови караули, препасани с...автомати (реплики, макар че тогава вярвах, че са съвсем истински).
Най-безумният ми спомен, свързан с любимите мъртъвци на режима, обаче беше друг – вероятно хората, които са били ученици между 1982 и 1985 г. имат твърде подобен. В тия няколко години настана тежък мор по генералните секретари на КПСС на СССР – предполагаемо най-могъщите хора в соцсистемата. Първо, задържалият се доста дълго на поста Брежнев почина в края на 1982 г. Наследи го Андропов, който остана кратко и на 9 февруари 1984 г. беше обявена смъртта му. След него Черненко оцеля още по-малко и на 10 март 1985 г. и той вече беше мъртъв. Въобще се отвори много работа за погребални мероприятия, а периодът стана известен и като „шествието на катафалките“. Какво общо имаха обаче клетите български ученици с тази работа – по демонстративното скърбене за старци, които умират в друга страна? В училищата в цяла България се обявяваше няколкодневен траур – не помня точно, но може би тридневен. В случая с моето начално училище в Бургас това означаваше маса до стълбите до учителската стая на втория етаж с голяма снимка с черна лента на въпросния пореден починал. И от двете страни – почетен пионерски караул – момче и момиче на смени от по два часа. Поради сгъстената програма на умиранията в някакъв момент работата опря и до нас – четвъртокласниците и аз се намерих до портрета на Андропов, съсредоточила усилията си да остана горе-долу сериозна. Това беше най-сложната част от това предполагаемо толкова тъжно събитие. Защото основното занимание на всички останали беше да се опитват с най-подли ходове – гримаси, кълчене, подскоци, смешни истории и какво ли още не, да разсмеят отдаващите последна почит. В един момент неизбежно се стигна до истерично, продължително и масово хилене, което прерасна в гръмък смях. Нещо подобно беше имало и преди нашето дежурене пред портрета, а и след него. А вероятно по същото време и на много други места в България разни ученици на пост също са се заливали от смях...
Капка Тодорова
Суперът в Сегед
1984 година, аз съм на 10 и току-що съм поела на първата си европейска обиколка в живота ми. Европата за нас към онзи момент се състои само от приятелските Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша и ГДР, а обиколката се извършва с единствения достъпен за средни служители автомобил – трабант.
Трабантът е станал част от многолюдното ни семейство година по-рано след дълго чакане. Поради наличието на три деца, родителите ми получават лелеяното съобщение, че им е излязъл редът за автомобил вместо след 10, само след 7 години чакане. Тогава не автомобилите чакаха собствениците си в магазина, а собствениците се записваха на продължаваща с години опашка за автомобили. Освен това единственото желание, което клиентът можеше да посочи при покупката на кола, бе... ами да е кола. Каква марка, какъв цвят, какъв модел – всичко това нямаше значение. Каквато ти се падне след 10 години чакане – това. На нас ни се падна трабант. Бял. През лятото на 1984-та родителите ми натовариха на задната седалка трите си деца и една палатка, багажникът заредиха с вода и консерви, и потеглихме. Сърбия бе забранена за фамилията ни поради роднинските ни връзки и твърде нелоялното поведение на Белград към Москва. Да не вземем да избягаме при чичовците в Пирот, сигурно. То тогава Пирот си беше Запад.
Та се наложи да минем през Румъния. Румъния на Чаушеску. Ако не бях на 10 и това не беше първото ми напускане на родината в живота ми, сигурно щях да си кажа: „Леле, то можело да е и по-зле“. Но нямах такава база за сравнение. Познавах само НРБ, а там си беше такова, каквото си беше. В супера винаги можеше да си купиш локум и кисели краставички. Също обикновени бисквити, увити в нещо като бледо розова амбалажна хартия и чаени бисквити в жълто или синьо. Въпреки че съм парче софиянче, не си спомням да съм стъпвала някога в Показния магазин в центъра, в който имало разни по-луксозни работи. Животът с брат и сестра в един апартамент ме беше научил, че, ако в къщи попадне нещо сладичко, трябва да го изядеш веднага, независимо в каква опаковка е и от кой магазин е. Иначе – кой ял – ял. Та от този свят на локум, бисквити и кисели краставички в магазините, изведнъж се озовах в опосканата от налудничавите идеи на Чаушеску Румъния. А там в магазините нямаше нищо. Ни-що. Даже амбалажна хартия за опаковки нямаше. По улиците ни спираха деца, научили се да просят от минаващи соцтуристи, които се радваха на всеки бонбон. Знаеше се и че не трябва да замръкваш в Румъния, ако искаш на сутринта да се събудиш и колата ти още да е при теб. Така че минахме страната на един дъх (доста преувеличено казано, тъй като трабантът се развали още след границата), но все пак привечер се оказахме в Сегед.
Веднага след границата спряхме пред някакъв селски магазин, за да купим хляб. Майка ми вече беше пътувала до Унгария и ни подкани много настоятелно да ѝ направим компания до магазина. Брат ми и сестра ми обаче дремеха добре затиснати от палатките и седалката, така че само аз проявих достатъчно приключенски дух, за да..... о, боже! Да се сблъскам за първи път в живота си с реалния капитализъм, макар и унгарски. Челен сблъсък, като товарен вагон право в лицето ми.
Вратите на селския магазин се отвориха пред мен и аз изведнъж видях пещерата на Али Баба. Взрив от цветове, каквито дори не си бях представяла, че има. Милиони видове бонбони, милиони видове бисквити, кексчета, вафлички блещукаха като скъпоценни камъни в червено, ярко синьо, нежно розово, слънчево жълто, оранжево, зелено, искряха като дъга, а аз сякаш бях попаднала в приказка. Вероятно майка ни освен хляб ни е взела и по някое лакомство, няма как иначе. Но не помня, защото този първи взрив на цветове бе заел всичките ми сетива и емоции. После видяхме и по-шарени магазини в Будапеща, след десетина години това изобилие се изсипа и в България, но никога повече не изпитах това изумление и този възторг от наличието на един друг свят, не бежов и сив, а пръскащ светлина, цветове, радост и обещания.