Не ни остана друг избор. През последните години често ставаше дума дали Трети март е най-подходящата дата за национален празник. Да, разбира се, това е денят на Санстефанския договор, по традиция приеман за начало на Третата българска държава. Но около този ден възникват и все повече въпроси.
Санстефанският договор
По същество той е само примирие. Прелиминарен, тоест предварителен договор. Не окончателен. Начало на модерната българска държавност? Само пожелателно. Българското княжество на практика е установено с далеч по-недолюбвания у нас Берлински договор няколко месеца след Санстефанския. Да, българските граници са трагично свити и това се превръща в наша голяма национална травма, не напълно преодоляна даже и до днес. Но щедрите санстефански очертания на страната ни никога не са били действителен политически план. Още преди избухването на поредната руско-турска война от 1877 Руската империя сключва с Австро-Унгария Райхщадското споразумение за ненавлизане в австрийската сфера на влияние на Балканите. Целта на Русия е да си спести намеса на западните сили и повторение на Кримската война от двайсет години по-рано. Всъщност Русия постига всичко, което е пожелала през 1877-78 и се радва на нарастване на престижа си – точно защото спазва Райхщадското споразумение. От българска гледна точка обаче то не е причина за голямо щастие. Руските служители в България не намират за необходимо да разясняват на българското население, че санстефанските обещания са били само временна, пожелателна точка в много по-голяма система от договорености. Руската дипломация е била напълно наясно, че войната не е проведена заради българите, а най-вече с цел укрепване позициите на Руската империя на юг. В края на деветнайсети век Русия играе „Голямата игра“ с Великобритания – поредица от дипломатически и военни ходове за влияние от Балканите през Кавказ, Персия и Афганистан до Хималаите, с която двете свръхсили се стремят да установят свои сфери в Изтока. Призракът на санстефанските граници е част от големите усилия, хвърлени от Русия за придобиване на стратегическо предимство, а не реален опит да се освободи цялото българско етническо землище от османска власт. Българският народ е смятан от Русия за потенциален съюзник при евентуално бъдещо разширяване на империята към Константинопол, Дарданелите, а може би дори и към Йерусалим. Планът за руска експанзия към Проливите е стар, още от осемнайсети век и представлява реакция на големия проблем на Русия в сравнение с останалите Велики сили: че тя няма излаз до големите океански комуникации и се задоволява със затворени или труднодостъпни пристанища като Петербург, Севастопол и Владивосток. Какво тук значат някакви си българи?
Краят на руско-българската идилия
Трети март, разбира се, има и чисто емоционална страна – и аз поне няколко пъти през годините съм си позволявал да защитавам тази романтична историческа дата като подходящ официален празник. През 1878 българското население и руската армия са в чудесни отношения. Българите нямат проблем с временната руска окупация, нито дори с изплащането на цената за нея. Със сигурност по онова време руската армия е изглеждала далеч по-приемливо в сравнение с османския аскер, а да не говорим за башибозука. Българско-руските отношения се влошават в следващите няколко години заради недоверието на руската дипломация към самостоятелните български политически действия около Съединението. Изглежда, че още в деветнайсети век се получава разнобой между пропагандата и действителността. Русия съобщава на българите, че ги е освободила; в резултат те ѝ вярват и започват да действат именно като свободни хора, без да търсят някакво съгласуване с Петербург: Източна Румелия се присъединява към България. Берлинският договор е нарушен. София и Пловдив ликуват, но Петербург се мръщи. И най-късно в 1885 се оказва, че освободителката никак не е доволна от свободата на освободените. Русия, кой знае защо, е изненадана, шокирана и разочарована от самостоятелността на българската политика. Съединението (според руските разбирания) е трябвало да стане по-бавно, по-късно и само след изрично разрешение… ех, така си вървят нашите двустранни отношения и до днес. Боя се, че нито един руски режим не разбира концепцията за вестфалски тип суверенитет на по-малките нации. Един от най-ироничните резултати на Съединението е, че Австрия и Русия съгласуват насърчаването на сръбската военна авантюра срещу съединена България. Славянската империя в този момент желае сблъсъка между два славянски народа на Балканите! Българската победа при Сливница е студен душ не само за Сърбия, а и за Русия. Удивителното е, че османските власти приемат Съединението далеч по-спокойно от руските, а в крайна сметка големият губещ от българския успех е именно Турция. В хода на събитията през 1885 Великобритания успява да разбере, че Съединението очевидно не е съгласувано с Русия и го подкрепя. Героичният български княз Александър плаща висока лична цена за смелостта си и е свален от русофилски настроени офицери. Но през следващите няколко десетилетия България решително се отдалечава от руската сфера на влияние и се превръща в бързо развиваща се, модерна европейска нация… докато империята постепенно върви към трагедиите на Руско-японския конфликт, революциите, гражданската война, хаоса и унищожението на старото си, все пак по-цивилизовано общество. И се стига дотам, че веднъж в 1916 и веднъж в 1944 в различните си версии руската държава напада България.
Твърде много Русия, твърде малко България
Центърът на нашата столица продължава да е моделиран по модела, заложен още в 1878 г. Руски паметник, паметник на Царя Освободител, булевард „Цар Освободител“, улица „Гурко“, улица „Алабин“, „Граф Игнатиев“, „Дондуков“, „Московска“, бивша руска легация, руска черква – и над всичко господства златният купол на военния храм-паметник, наречен на руски княз и светец, който просто няма нищо общо с България. Нашето собствено Народно събрание и скромният княжески, по-късно царски дворец се свиват в сянката на това преизобилие от руски имена и места. Към това да добавим по-късния, пост-руски, вече съветско-комунистически слой от огромни, сталински по тип здания като бившия Партиен дом, Държавен съвет и Министерски съвет и все още издигащия се позорен паметник на съветската армия-окупаторка. В Пловдив имаме примера на Альоша, стърчащ по-високо от Васил Левски. Но какво да кажем за създаването, насърчаването и финансирането на паравоенни групировки, целящи превземането или поне дестабилизирането на държави като Украйна и даже като България? В украински Крим и Донбас си имаха „вежливи“ хора, тоест мъже в униформи без опознавателни знаци, а у нас съществуват партии като „Възраждане“ и разбойнически дружини като „БНО Шипка“, които имат абсолютно същите цели като престъпниците от така наречените ДНР и ЛНР. В България имаме дори нещо като местна версия на Янукович – национален предател с проруско поведение, поставен на най-високата позиция в страната. Човек, заради когото страната ни пропуска златни шансове да бъде в крак със съюзниците си и да спечели както пари, така и престиж, а и по-модерно въоръжение. Тук дори пропускам очевидните руски ексклави като базата на „Лукойл“ в Росенец и затворения комплекс край Камчия. На всички нива – от символното до фактическото въоръжено присъствие ние страдаме от прекалено много Русия.
И черешката на всичко това е националният ни празник: Трети март, най-важният от официалните празници, денят на Санстефанския предварителен договор, тоест деня на една руска военна победа срещу османска Турция… Къде сме ние, българите във всичко това? Вечно благодарни? Освободени, но вечно несвободни? Бедни братовчеди, длъжни да целуват ръка вече век и половина? София българска столица ли е или руска? Нацията ни българска ли е или не? Държава ли сме или губерния? Ами празниците ни? Не би ли било по-естествено централните улици и булеварди на столицата, храмовете и националният празник да са си чисто наши? Ние имаме свои герои, свои царе и просветители, свои борци за свобода, включително горяни, свои дати в календара. Най-малкото разполагаме с 24 май и Съединението – безспорни, светли дни, които не разделят нацията, а я събират.
2023 година
Освен всичко друго, днешната Руска федерация просто прекали. Престъпленията около руското нашествие в Украйна крещят за справедливост. Първо – самото нахлуване (впрочем, започнало още в 2014). Второ – още не са зараснали раните на Грузия (тя пък нападната през 2008). Трето – заплахите срещу редица други държави, включително близката до нас Молдова. И безкраен низ от диверсии, тероризъм, отвличания, мародерства, изнасилвания, убийства, ядрен шантаж, бомбардировки над Киев („майката на руските градове“!), Чернигов, Харков, Херсон, Кривий Рог, варварското унищожение на доскоро процъфтяващия Мариупол. Да добавим безчовечното отношение на руската държава към собствените ѝ опозиционери – често най-добрите синове и дъщери на тази иначе злощастна страна. Диктатура, цензура, политически убийства, затвор, отрова, изгнание. Когато недоволните от режима на сегашния руски тиранин се окажат чиновници, те съмнително редовно падат от високи етажи, автомобили и яхти. Тук-там се наблюдават инфаркти. А през това време руската държава открито поддържа „фабрики“ за интернет-тролове, бълва пропаганда, насърчава най-разрушителните и безсъвестни елементи в чужди страни, включително и у нас, целенасочено разпространява конспиративни теории. Нека не забравяме свалянето на MH17. Тоест не стига, че заради руския празник Трети март пропускаме собствените си ценни исторически дати, ами на това отгоре продължаваме да упорстваме в поддържането на един руски имперски култ – и то по време, в което самата Русия извършва чудовищни дела, заради които целият цивилизован свят я осъжда, а повечето ни съюзници открито пращат помощ на отбраняващите се украинци. С това ние осъждаме себе си. Поставяме се извън човечността. Превръщаме се в съучастници.
Вярно е, защитавал съм Трети март. Но и на мен ми омръзна. До гуша ми дойде. Както пише анонимният български автор от Арбанаси през 1798: „Свобода искам в тая неволя!“ И една от първите, начални, най-мънички стъпки към свободата минава през това да пратим Трети март в архивите, а на негово място да отбележим като най-български празник… например Съединението.
Манол Глишев
