Грегор, специално за Haskovo.NET

Вторник сутрин - 6.30, алармата на телефона ми звъни, не знам къде се намирам. Спал съм 4 часа за пореден ден. Явно съм се забавлявал предишната вечер.

Измъквам се от леглото, навън денят отдавна е започнал за някои хора..., движението е голямо, шумът от колите също.

Кафе, цигара, баня, гледам тъпо в нищото.

Да, днес щях да ходя до Йерусалим.

Мятам се в едни къси панталонки, тениска и започвам да тъпча по джобовете: цигари – тук, телефони – тук, паспорт – тук, пари - и те тук. Гледам раницата с хавлията за плаж и други дреболии в нея и си мисля, днес Йерусалим, къде ще мъкна раница я тъпчи по джобовете и заминавай.

Още една цигара, чакам таксито на прозореца и си мисля да не си забравя слушалките (мерси Танче). Виждам Миро пристига и спира отпред, по най-бързият начин грабвам нещата от масата набутвам ги в джобовете и драсвам.

Качвам се при Миро и започваме да си говорим и да си обясняваме историите. Той ми обяснява как не му се живеело тук повече и как иска да си се прибере в БГ с жената, да и отвори един цветарски магазин в Бургас, но... – винаги има едно НО.

Стигаме автогарата и той ме оставя пред мястото за чакане.

Оглеждам се, хммм, аз да не съм в Русия бе, само рускоговорящи.

Знам, че и аз съм на екскурзия с руски екскурзовод и започвам да се оглеждам за някой с лист и химикалка.
Не след дълго попадам на една женица която си гони ниякакви хора и им обяснява всякакви глупости. Запътвам се с бодра крачка към нея мислейки си как да я попитам „аз за тук ли съм?“.

Здраствуйте и казвам аз, если вуй говорит по Англиском язиком и се надявам да ме е разбрала.

Отговора не закъсня много, последва нещо на Руски, което ме наведе на мисълта, че явно отговора е твърдо Руско НЕ.

Вадя аз ваучера от джоба си и и показвам за коя ексукрзия, в колко часа и къде трябва да чакам, женицата  ми обяснява, че това не е правилното място и ме праща на корено различно място – там никои. Оглеждам се тъпо и решавам да се върна и да и покажа с коя фирма имам екскурзия.

Намираме са пак с нея, тя ме гледа учудено, а аз нея много въпросително?!?


Идва тя при мен и почва да ми говори някакви непонятни неща, аз я прекъсвам и и показвам пак листовката – показвам и името на фирмата и датата, тя зацепва ви вика – Там, ето там сочейки една руса жена до една кофа.

- Там трябва да отидеш, бързо, бързо...

Аз чупя един крак, две ребра и не знам още какво в бързането си, и гледам точно 7.30 в колкото е срещата. Русата девойка говори по телефона и обяснява на някой, че точно сме се
намерили.

?!?!?

Интересно от колко време ме е търсила при условие, че аз разцепих секундата. Питам я дали говори Английски, тя хипер учудена ме поглежда и ми отговаря категорично Руско НЕ. Почва да ме разпитва, дали съм знаел, че тази екскурзия е на Руски и прочие.

Аз се усмихвам тъпо и заявявам едно твърдо шопско ДА, я знаю. Явно ме разбра щом млъкна ;)

Отиваме на нов сборен пункт – там още повече руснаци, защо ли не се учудих... Хората си говорят, аз седя като в небрано лозе и се чудя какво правим тук.

Идва девойката от кошчето и ми вика, ти си в рейс номер 17. Разбиращо кимам и почвам да се оглеждам – няма такъв рейс. Решавам, че явно ще се чака. Тръгвам да търся слушалките в джоба, каква изненада, няма ги. Сломен съм, заобграден от руска реч, грохот на автобусни двигатели и без музика...

Ааааааааааааааааааааааааааааааааа

Седя си, чакам си рейса, номер 17 и първите мисли навлизат в главата ми (явно вече съм се събудил) и си представям как от някъде ще намеря да си купя слушалки и нещата ще си дойдат на място.
Не след дълго чакане се появява рейс, минавам от пред, гледам, номер 17 е.  Скачам бързо в него и се насочвам към задният край. Намерих си една двойна седалка само за мен, настаних се и заблеях през прозореца. Проверка, малко инстуктаж от екскурзовода и тръгваме.

Да не забравя да спомена колко учуден беше той като разбра, че грам руски не говоря... Еххх, как ми липсват уроците при госпожа „Рускинята“... аз името не и помня, пък камо ли какво ме учила, хммм,
колко жалко.

Караме из Тел Авив на път за Йерусалим, седя и се мъча да разбирам възможно най-много от това което Витя (екскурзовода) говори. Седя си и се чудя, защо като отиваме към Йерусалим, той говори за мъртво море и за Масада, хммм колко интересно, явно повече информация, за запълване на дългото пътуване...

Първа спирка – малко преди Йерусалим – интереснооо?!?

Слизаме, намирам една бензиностанция на 20 метра от спирката, нахълтам вътре и се оглеждам за слушалки – НЯМА. Грабвам една вода, на касата питам за слушалки, негативен отговор, придружен от въпрос – кафе?

Казвам да, едно Айс кафе и водата. Плащам и разочарован излизам. Айс кафето е неворятно, то разми сломената и недоспала физиономия и вече приличам на човек. Мятам се в рейса и продължавам да слушам интересната история на Витя. Минавайки през Йерусалим, установявам, че днес не е била тази дестинация, ами отиваме на Мъртво море и Масада

– Найс, казвам си аз.

След дългото изкачване на баира до Йерусалим, започва едно доста по-дълго спускане. Йерусалим е на високото, аз съм тръгнал от ground zero (0 метра надморска височина) и се усещам че в един момент надписите -100, -200 -300, етц. са действително колко метра ПОД морското ниво се намирам. Витя обяснява точно за това в този момент и ни показва поредният надпис  -300м. Смесица от чуства ме залива, до сега сим слизал само на -10 метра под морското равнище и то с акваланг и всички други джаджи на гмуркачите.

Возиме се ние, Витя ме пита дали ще ходя до Масада – положителен отговор от моя страна, той ми обяснява как има такса от прибилизително 90 шекела, аз все така положително му отговарям. Витя почва да говори за разни минерали, соли и тем подобни неща. Обяснява как в Мъртво море има цялата менделеева таблица – колко интересно. Табелка Ahava visitor center, ляв завой, рейса спира. Влизаме във фабриката на явно много извсна марка за козметика. Обясняват ни някакви неща – пак на руски, разглеждаме и един човек ме приближава, явно работи там.

-  Да ви помогна с нещо – а, учудвам се аз, Английска реч, и тъй като цял ден не бях говорил с никой, нямах музика и слушах само руска реч, решавам че ще го разпитам това онова, тъй като така или иначе
съм тук  и нищо не съм разбрал. Той почва да ми обяснява, пита ме за кой и какво търся – обяснявам, че търся подарък за майка си. Насочва ме към една серия продукти, точно създадени за жени м/у 40 и 60. Обяснявам му че точно това търся и скоро харесвам едно коплектче. Колко е питам аз, цифрата е баснословна. Обяснявам му, че е доста скъпо, той пък ми вика, че те били скъпа компания. Разбиращо му кимам, и той ми показва същият комплект в по-малка опаковка. Цената пак висока, но, за мадрето винаги най-доброто. Минавам на касата, бъркам в джоба, вадя пари, плащам и излизам.

Цигарка, рейс и гледка на едно Умряло море. Седейки в рейса си мисля как не съм си взел раницата където е хавлията ми, и това ще ми окаже кофти номер. Тук държа да отбележа, че банският ми остана в София, за сега единственото нещо което съм забелязал, че съм забравил... Колко тъпо от моя страна.

Седя си аз и си мисля за раницата ми и в един момент ми просветва – Ами на мен и кредитната и дебитната карти са ми там. Изпадам в лека паника, ами сега???

Последният кеш съм го дал за подарък на майка ми, имам 30 шекела в джоба. Паниката става пълна, сещам се за 90-те шекела които трябва да се платят на входа на Масада. Чудя се в каква нелепа ситуация съм изпаднал и си бия главата в стъклото на рейса. За моя радост рейса спира на Мъртво море и чувам как Витя обяснява, че който иска може да слезне тук и в 4 часа рейса ще тръгне пак от същото място за Тел Авив.

Супер, мисля си аз. Скачам бързо от рейса пред смаяните погледи на група руснаци. Оглеждам се, с мен са слезли група баби и дядовци и бодро се запътват към безтегловието. Че къде другаде ще могат пак да усетят тръпката на това да си на 20 отново и да няма бастун, който да те крепи прав, да тук, точно тук. С
бодра походка се запътват надолу към плажа, аз ги изпреварвам и откривам друга изненада, ами тук има и спецялна кал за мазане. Да, това е раят на застаряващите. Кал, която да ти стегне набръчканата кожа. Море което те държи изправен дори и без бастуна. Колко готино. Искам и мойте старини да минат там и така.

Та слизам аз на плажа, намирам си перфектното местенце и засядам. Поглеждам часовника и установявам че е 11 часа – ужас. Има още 5 часа до рейса. Отварям си водата и се замислям колко е готино да си на такова място, стига да имаш бански и кърпа, да не говорим и някой с който да си кажеш две думи и да споделиш емоцията.

Поглеждам телефона с надежда за Wi-Fi,  уви, на Мъртво море, дори и интернета е умрял.

След дълго оглеждане на хората, решавам да взема нещата в ръце и бързо се запътвам по баира нагоре.

Виждам едно кафене/магазин. Влизам вътре и гледам бански, проверявам цената с надеждата че 30-те шекела които имам ще ми стигнат, уви, едвам на половина, което от своя страна е супер евтино. Мисля всякакви схеми как да се топна в Мъртво море. Накрая се сещам, че там има заключващи се шкафчета. Питам за ключ, давам 20 шекела и доволен се разтоварвам от съдържанието на дожобовете ми. 

С късите панталонки и черния колан на тях се мятам в моретоооо. Хората ме гледат недоумяващо, аз се правя, че не ми дреме. Обръщам се и лягам по гръб. Това е единствената поза, в която можеш да седиш в това море. Все повече разбирам бабите защо толкова им харесва. Гладка кожа от калта и невероятно лекото усещане като легнеш по гръб. Решавам да се намажа с кал, но тази ми идея много бързо се изпари, тъй като си представям как иначе светлите панталонки, остават целите омазани с кал и как с тях трябва да се кача пак на рейса. Сядам си пак на столчето и започвам да чакам, времето се ниже като народно хоро.

Появява се една много красива рускиня, невероятно дупе и всичко останало. Казвам си, ето сега е момента да си направя деня интересен, уви, след  малко установявам че е там с цялата си рода и няма как да отида при баща и най-нагло да я заговоря и то предствете си, не на руски език.

Наслаждавам се на гледката за известно време и тъй като няколкото погледа. които си разменихме не намериха търсеният от мен озвук (тя да дойде и да ме заговори, пък било то и на руски), решавам да изкача онези 100 метра деневилация по баира и да си взема фотоапарата, за да мога да направя малко снимки, така или иначе няма какво друго да се прави. Оглеждам обстановката, преценявам, че ще е най-добре да отида до горе бос, тъй като краката са ми в много прах от скалите.

Закрачвам бодро на горе и малко след средата на пътя, установявам че положението не е никак розово от към температура, краката ми вече горят. Няма връщане назад. Минал съм средата и решавам, че ще бъда мъж до край, а и след това ще съм готов за курс по нестинарски танци. След много мъки, болка, страдание, стигам до една чешмичка, само идеята за която ме държи да не рухна. Пускам водата, о боже и тя е топла, но какво пък, поне не пари. След малка доза „охлаждане“ решавам да направя опит да прекося последните метри до шкафчето, което за моя радост се намира под дълбока сянка.

Взимам аз фотоапарата и с бодра крачка пак се запътвам към плажа – до първата стълба. Там усещам нетърпимата болка от напеченият камък. Казвам си, че няма друг начин освен да слезна до долу. Продължавам леко да накуцвам и с двата крака, и тогава ми идва гениялната мисъл, че встрани от пътеката е ситен чакъл, който не би трябвало да е толкова горещ. Скачам бързо в него, излиза, че съм прав и парещата болка намалява значително. Опитвам се да ходя бавно, но за сметка на парещите плочки, тук ходя на малки остри камачета.

Моментът, в който съм стъпил само на три малки камачета е велик – няма жега, която да изгаря кожата ми, а камъчетата така се забили в крака ми, че просто се чудя дали е по-добре да си без кожа от изгаряне или с перманентно набити камъчета в крака.

Вървейки си аз, засичам симпатичната девойка да си тръгва от плажа. Болката, която изпитвам от парещите плочки и острите камачета е изписана на лицето ми, че дори и не вдигам глава да я погледна за последен път.

След още малко усилия, достигам до заветната сянка, където ме чакат моите така скъпоцени обувки. Сядам и поглеждам пораженията по стъпалата си.

Резултатът: Две огромни пришки на възглавничката зад палеца.

След дълго чакане и мотане без музика, без рускинята и без пукната пара в джоба, решавам че поне мога да се наспя и да наваксам, за да имам сили за вечерта.

Този опит бе един от най-кратките в историята. Десетки гладни мухи кръжат около, и по мен, сякаш съм най-вкусното лай*о в околноста. Започва една неспирна борба с тези твари, която не дава никакъв положителен резултат.

Пропускам доста голяма част от дългото чакане на заветния рейс, през което група африканци пяха някакви песни във Мъртво море – явно някаквъв ритуал, и бързам да приключа тук, тъй като Никола чака да го прочете.

Само да споделя, че благополучно се прибрах в Тел Авив, Хриси плати таксито и аз се надявам утре да не се повтори този ден, когато (вече наистина), ще ходя до Йерусалим – а Масада..., е нея явно няма да успея
да я видя.